част 1
06-07 август 2021год.
Ще започна историята малко по отдалеч. Още март месец излязоха доста примамливи екскурзии и оферти за почивки за Турция, или по скоро ние се интересувахме по-конкретно за Кападокия. Мариан много искаше да идем за да летим с балон, на което аз също съм много навита, но в сегашната ситуация с тестове, ваксини и карантини няма начин да излезем извън България. Смятайки в най-лошия случай на обстоятелства ми се събира към месец да не работя. А в моята професия това е немислимо. Максимум две седмици мога и после пак със зор ще вляза в ритъм. Та по тази причина това с Кападокия остава на заден план. Малко по късно се замислих, че идеята с това място е свързана само и единствено с летенето с балон, но пък такъв тип преживяване има и на други места. Така взех решение да разуча в България къде и как се случват нещата. Оказа се, че има много фирми които се занимават с това и цената варира от 150 до 1000 лв. според зависи района на полет и продължителността. Едно място много ми се наби на очи, а именно Белоградчик. Любимо мое място, което винаги ме зарежда положително. И така взех едностранно решение, че ще ходим там. Като за целта сметнах, че това всъщност е един много хубав подарък за близък човек. Веднага се обадих на фирмата за да ми обяснят как седят нещата със запазването на часове и самото изпълнение на полета. Мъжът отсреща беше много учтив и изчерпателен. Разбрахме се, че аз мога да си изработя ваучера подарък, а после на място да платя на него. Още седмица преди датата бях изработила ваучера или по скоро го поставих като задачка на едно много талантливо момиче да ми направи плик с подходяща декорация. Тя прави невероятни неща с ръцете си и бях сигурна, че ще се справи повече от перфектно с тази задача. Определено оправда очакванията ми да не кажа, че за пореден път ги надхвърли. Оставаше само да дойде датата на която да го подаря и да задействам вече и организацията. Правих различни планове като отидем там кои места да посетим, за съжаление имаме ограничено време и не може да обиколим всичко в този район. Особено трудно ми беше да не се издам какви ги кроя, ама наистина трудно…!
Мина време и вече трябваше да организирам всичко. Избраната дата от мен беше 7 август, но имаше уловка. Понеже бях избрала 30 мин. полет над Белоградчишки скали, ми беше обяснено, че такъв тип полет се извършва само ако преди това е имало едночасов сутринта. Наложи се да бъда доста настоятелна да не кажа рязка, понеже идвахме от далеч и трябваше да запазя хотел, държах да ми се каже със сигурност полет дали ще има или не, за да знам аз да запазвам или не. Разбрахме се, че все пак полет ще има на 7-ми независимо дали преди нас е имало друг.
До тук добре! От там влязох в поредния филм. Две седмици преди пътуването ни нямаше никакви свободни стаи в околността. След поредното позвъняване от моя страна към хотел ми обясниха, че точно по това време е фестивала на операта в гр. Белоградчик и нямам шанс да намеря свободна стая. И след всичкото ми уговаряне с човека с балона сега трябваше аз да откажа часа ни за полет – недопустимо! За това разширих окръга, ако се наложи в София ще спим и ще пътуваме през нощта до точката на излитане, но ще сме там. За щастие намерих едно хотелче във гр. Видин, което пак си е на час път от Белоградчик, но не е като два часа и горница все пак. Хмм пак ще се става рано. Срещата ни е в 7:00 на игрище до Белоградчик, което означава, че в 6:00 трябва да сме тръгнали, съответно ще се става в 5:00 сутринта, но пък усилието си заслужава.
Пътувайки сутринта в посока Белоградчик, слънцето изгряваше зад гърбовете ни и се отразяваше в огледалата на колата във всички нюанси на червено-оранжевото. Подранихме двайсетина минути от уговореното време, но много лесно намерихме място на излитане. Което беше добре – много мразя да закъснявам или да знам, че някой ме чака. Макар, че беше лято, сутринта си беше хладна, а аз по едни къси гащи и ветровка. Дали не сбърках с облеклото!? Игрището на което трябваше да ги чакаме беше една голяма поляна. В единия край имаше останала металната рамка на футболна врата, а в другия край- беседка с барбекю. А на едно дърво висеше люлка, от онези старите от детството ми – синджир вързан за клон, а отдолу една дъска. На село дядо ми ни беше направил такава и по цяло лято се карахме със сестра ми и братовчедките ми, коя да се люлее повече. Скъпи спомени и сега не се сдържах и макар, че на голите ми кълки им беше супер студено, седнах на смръзналата се дъска и замятах крачета за да се залюлея.
Точно в 6:40 пристигнаха и хората с балона. В ремарке с специална форма и подредба возиха самия балон прилежно сгънат. Разгъването и самото пълнене с въздух си беше много атрактивно. Извадиха първо коша след което го заредиха с две бутилки газ. Монтираха горелката в горния края на коша. По това време пристигнаха и друга двойка, която също щеше да лети с нас. Коша хваща до 6 човека на полет, ние се събирахме с пилота петима. Запознахме се и заедно продължихме да наблюдаваме с интерес процедурата по издигане на балона. Разпънаха самия балон по дължина на игрището като в долната му част беше коша. Когато се увериха, че платът е добре опънат сложиха коша да слегне като горелката сочеше към отвора на балона. Монтираха и въжетата които съединяват балона с коша и включиха огромен вентилатор пред отвора, като от двете страни двама човека държаха за да може въздуха да влезе в балона и да го издуе. Когато вече беше се понапълнил включиха и горелката леко за да може да вкарва топъл въздух. И след като балона беше достатъчно надут за да може отвора да седи широк без да бъде придържан от хората, засилиха горелката и тогава нещата се случиха доста бързо. Цялото платно се изпъна хубаво и се надигна на горе като така изправи и коша в правилната позиция. Цялото упражнение от идването до издигането продължи за 20 мин. и точно в 7:00 бяхме в коша и започнахме да се издигаме. Качването на височина беше много плавно, въобще не се усещаше че се движим. Очаквах да усещаме нещо, не че знам какво, просто нещо – вибрация или и аз не знам какво. Но не, нищо не се усещаше, всичко беше много приятно и плавно. Пилотът ни постоянно ни обясняваше къде се намираме и какво виждаме. Показа ни пещера Лепеница, скалата Боров камък и какво ли още не. А гледката! Гледката беше наистина невероятна, оставяща те без дъх и в нещо като в транс. Изгряващото слънце как нежно си поправяше път между скалите. Играта на светлина и сенки с причудливи форми те хипнотизират, а под нас зелени килими от гори и поляни. На места минавахме над къщички с дворове, а дворните кученца обезпокоени от нас обикаляха и лаеха неспокойно през целите дворове. Едни даже успя да излезе през мрежата и известно време ни гони по поляната, но се отдалечихме бързо и то се прибра. Последваха нови гледки на безкрайни гори и скални образувания. И всичкото това погледнато от птичи поглед в пълната тишина и свежест на утринта. Просто една безкрайна красота и хиляди пъти си казах, че е много по добре от лудницата и пепеляка на Кападокия. Определено беше най- доброто решение.
По някое време леко се снишихме или баира се приближи не разбрах точно, но дърветата заплашително все по близо изглеждаха, а пред нас възвишение! Пилота ни взе да се мъчи да ни стресира допълнително с въпроси от рода „Според вас дали ще успеем да минем над дърветата“, „Да не вземем да се разбием!“. Разбира се всичко беше инсценирано от него за да ни разнообрази полета или поне така се надявам. В последния момент балона се надигна и само върха на едно от дърветата се одари в коша на балона. От което малко ни разклати, но нищо особено стресиращо.
По принцип полета ни трябваше да продължи 30 мин., обаче вече 40 мин. се реехме. Забелязах, че на лицето на пилота ни се беше появило някакво по угрижено изражение. Опитваше да го скрие с шеги, но не особено сполучливо. Попитахме го какво става, и той ни обясни, че търси място където да кацнем, но понеже вятърът не бил подходящ да кацнем където по принцип го правел и сега се налагало да сменим малко плана. След 15-20 мин една изразходена бутилка и вече набутана втора, а трета няма, вече всички съсредоточено обхождахме далечините да открием по голяма поляна. Проблема освен вятъра се оказа, че под нас вече се ширеха само поля с папур. След още малко реене, пилота ни каза, че в краен случай кацаме в папура и каквото ще да става. Аха, аха таман да оберем царевицата и в далечината се видя едно вече ожънато поле. С последни сили се добрахме до там. Оказа се малко тясно и с едни дръвчета преди вече оголената земя. Та се наложи с коша да обрулим дърветата. Каза мъжете да минат в предната част на коша, а жените отзад. Ръцете на всички прибрани вътре и в никакъв случай да не се протягаме или хващаме от външната страна на коша. Последва удар на коша в земята. От което всички бяхме на дъното, почти на топка. Коша се издигна пак и докато се поизправим. Бам! Отново бяхме на дъното и отново. Бам! Изправяне, и пак удар. Това се повтори три- четири пъти. Последва вик на пилота: „Ръцете прибрани в коша!“. Кошът легна на една страна и започна да се влачи по голата неравна пръст, от която стърчаха остатъците от стеблата на папура… всичко се случи за няколко секунди, а ми се стори сякаш цял час сме се влачили. Накрая сякаш времето спя. За няколко секунди от шока останахме неподвижни и без всякакъв звук. Трябваше ни време душите ни да се върнат в телата. Сега чак разбрах защо водача ни каза мъжете отпред. Така те обираха първичния удар, а ние жените оставахме отгоре с омекотен удар от техните тела. Чух само гласа на пилота ни да казва: „Който може да излазе, да излазе!“. Това определено ме върна в действителността и възможно най-внимателно, но и бързо гледах да изляза. Старах се да се подпирам предимно на коша, но на моменти усетих че стъпих на някоя плът за да се измъкна. След като всички успяхме да се излезем, се поотупахме от пепеляка. Пилота ни ни огледа всички дали сме здрави и като установи, че всичко е наред ни попита „Ще летим ли отново?“. В началото всички мълчахме и се гледахме смутено, но след няколко секунди казах „Хайде пак“ и се ухилих. След първоначалния шок от кацането ни трябваше малко време да осъзнаем какво ни се беше случило. Човека ни обясни, че по средата на полета вятърът много се е ускорил и е нямало как да кацнем. Максималния вятър при който трябвало да кацнем било 25км в час, а при нас се засилил на 34км в час. За това сме продължили да се реем докато намалее вятъра, но това така и не се е случило. За това трябвало да измисли вариант в който най-безопасно да ни приземи. Каза ни също, че с такава скорост до сега не бил кацал, но ето и това се случи. За което всички сме му благодарни. Осъзнавам, че той няма вина за излезлия порив на вятъра, но въпреки критичната ситуация, той успя да ни запази живи и здрави. В последствие от други хора разбрахме , че следващите дни не се е осъществил нито един резервиран полет заради вятъра.
Докато чакахме да дойдат другите от екипа за да натоварят балона и нас и да ни върнат в началната точка, всички заедно се заехме под строгото ръководство на пилота, да сгъваме балона по определен начин. Пикапа с ремаркето пристигнаха таман когато вече привършвахме. След това последва нещо, което абсолютно не очаквах. Отвориха бутилка шампанско. Накара ни да застанем на колене в редица. Последва нещо като ритуал с който да благодарим, че сме оцелели и че земята ни е приела. Ръсеше ни с пръст и клечки по главите, запали на всеки по отделно по един кичур коса с запалката си. Момичето от другата двойка много си изстрада двата косъма изгорени, а й прическата й от букли замина… Накрая ни ливна и шампанско по главите, а остатъка изпихме. Като цяло не помня всяка подробност за да го разкажа подробно като ситуация. Бяхме толкова шокирани от полета, кацането и всичко последвало… Абе емоциите ни дойдоха в повече и финала ми е малко като в мъгла… малка фотосесия, натовариха ни и след 20 мин вече си бяхме по колите.
Едва 9:15 сутринта беше, а имах чувството, че бях събрала емоции от цяла седмица. Но нямаше време да осмисляме, чакаха ни още интересни неща за този ден. Поехме посока Белоградчик…