19 април 2020г.
Местоположение : гр. Априлци
Височина на пръскалото: 80 метра
Начало на пътеката: ВЕЦ Априлци
Ниво на трудност : лесно – трудно
Обща дължина в двете посоки: 14 км -17 км
Продължителност с почивките : до панорамната площадка 2,30 часа , до панорамна скала (няма пътека) 3,30 часа
Като цяло 2020 год започна много обещаващо за нас. Започвайки от страхотния и забавен 1 януари и продължим с преизпълнения месечен план, та стигнем чак до добрата форма и темпо което бяхме постигнали. Но хората са казали: „Много хубаво, не е на хубаво“. Та доброто начало пропадна с гръм и трясък , направо тази година може да я задраскаме от живота си . Да я пишем нулева, не…. направо минусова!!! И всичко това се случи на 8 март , каква ирония. В света върлува непознат вирус, дали е случайно или нарочно пуснат , може би никога няма да разберем. А може и да е обикновен вирус , но медиите и държавиците целенасочено да психясват хората и то в световен мащаб. Теориите са стращно много и къде е истината никой не знае. Та да се върнем на нашата история.
Карантина е! В държавата е обявено извънредно положение! Всичко и всички сме блокирани! Не може да се излиза и влиза в областните градове! А ние вече изперкваме….. Взехме решение , че така не се живее и с риск да бъдем глобени тръгнахме към Видимското пръскало. Близо е до нас и до скоро беше валяло и сняг и дъжд , очаквахме да е пълноводно . Макар и все още да не се беше разеленило щеше да е красиво . И да, беше наистина прекрасено , пълноводно пръскало. От компанията единствено аз не бях ходила на тази пътека. Бяха ми разказвали „легенди“ колко е красива и живописна. Но ето и моя звезден час дойде. И аз най после ще се добера до въпросното пръскало.
В 7:00 сутринта потеглихме от вкъщи в посока Априлци или по точно ВЕЦ Априлци. Там започва пътеката за Видимското пръскало. Благополучно пристигнахме в 8:30 и поехме по стар коларски път , лакатушещ през цялото време покрай живописната река Пръскалска ,която е издълбала причудливи форми в скалите на места като кладенци а на други като драперии. През цялото поречие на реката има много и различни каскади. Наоколо вековните букови дървета допълват вълшебната картина.
Горе долу по средата на пътеката си харесахме едно паднало и изгннило дърво. Много красиво , цялото облечена в мъх и от части надвиснало над една пропаст. Разбира се, ни дойде гениалната идея да си направим селфи на дървото, там където виси над пропаста , да не си помислите че ще е на стабилната част. На снимките обаче не си личи все пак е селфи а ние нямаме селфи стик , ноооо и това ще го поправим за следващата разходка. Покатерихме и се наредихме един зад друг. Отне ни може би поне 20 мин да се кривим на ляво на дясно за да си направим свястно селфи, но така и не ни се получи. Защото , както чести самоиронично си повтаряме „не сме консерви и не може да застанем сериозно“. След селфитата откарахме още поне 10- 15 мин в смях и бъзици и въобще забравихме за какво сме дошли. По някое време са подадоха хора отдолу от пътеката с което ние се посъвзехме и тръгнахме вече сериозно нагоре или поне до колкото ни беше възможно. Панорамната площадка е доста далеч от самия водопад. Има изградено дървено мостче и пейка. На нас обаче това не ни беше достатъчно. За това, че независимо, че пътеката приключваше до там ние решихме да видим до къде можем да стигнем по на горе. Другите и друг път са пробвали, но опитите са били частично неуспешни. Има отъпкана пътека от такива ентусиасти като нас от лявата страна на склона , но понеже предния път не са стигнали много далеч по нея , сега тръгнахме отдясно. Там се откри гледка към втори водопад , по малък но също толкова красив. Наближавахме отвесните скали и за това свихме на ляво в посока пръскалото – основната ни цел. Последните 200 метра определено си бяха изпитание. Терена беше почти отвесен, покрит с много листа, мъхове, а отдолу влага. Пързаляше се ужасно много, но добре че бяхме си взели щеките и забивайки ги максимално ги използвахме да се набираме на тях на горе. Гледахме да поддържаме някаква дистанция един от друг за да може ако някой падне да не повлече другите. Все си мисля, че си играехме с късмета си и не ми се мисли ако някой се беше плъзнал на долу. Белята щеше да е голяма и трагична. Вече изкачили този кошмарен участък повървяхме по сравнително равен терен, макар че газехме на места сняг до коляно. И най-после излязохме на панорамна скала точно срещу водопада. Сега вече гледката беше спираща дъха! Наистина уникално място! Там си организирахме импровизиран пикник за обяд. А заедно с него и стандартната фотосесия с чаши и вино, но този път имахме допълнение – великденски яйца. Нарисувано собственоръчно от мен и особено тематични за ситуацията ни, а именно човечета с маски.
Едно от другарчетата ми беше решило да се пробва да мине по отвесните скали без въже за да стигне до самия водопад. Е тогава вече не издържах и се разкрещях истерично да се връща обратно, понеже няма кой да я събира по скалите. С голямо негодувание и лек спор с мен се върна разочарована, но все пак жива и цяла!
Беше време да поемем по обратния път. Ами сега?! То на горе добре, криво ляво го издрапахме. Ама слизането вече си е голям проблем. Огледахме как е положението на долу от скалата и решихме, че там ни изглежда по измично или поне има дървета и клони за които можем да се държим. Тук терена беше доста по каменист на места и водата която се стичаше отгоре образуваше улеи. След първото стабилно прецапване през водата, вече нямаше смисъл да да се пазя от намокряне и без това бях достатъчно прогизнала и си карах по улея. Поне виждах ясно камъните и скалите и успявах горе долу да преценя къде да стъпя по на стабилно уж. До момента в който един мокър камък не ме подведе и правейки пироет с цел да не потегля летейки надолу така се извъртях и усуках, че леко си навехнах крака и се озовах полегнала в улея с вода. Малко по надолу от мен едното ми другарче също полетя, но по негови думи се е изтърсил като пингвин. Не знам как падат пингвините, но щом той казва яво е така. Адреналина ни беше вече достатъчен за да не усещаме ледената вода в която се накиснахме, а докато успеем да се доберем до маркираната пътека вече се бяхме позатоплили.
Слизането по пътеката както обикновено беше много скоростно и изпълнено с много смях и ирония. Пътьом видяхме още едно паднало дърво, но този път беше надвесено над реката. И да паднем да се намокрим, колко пък да се намокрим?! След още 15 минути фотосесия смях и бъзици, драснахме към колата, вече започваше да ни става студено. В 16:00 вече бяхме в колата и потеглихме към Габрово. Видя ни се че в Априлци има доста полицейски коли, но ние си бяхме достатъчно ентусиазирани от разходката и не им обърнахме внимание, а и те не ни спряха за проверка, макар че ни позагледаха.
На следващия ден гърмеше по новините, че имало полицейска акция в Априлци. Нали ни е забранено да пътуваме и да излизаме от градовете си. А там е курортно място с много къщи за гости и подкарали всички къщи пред които имало коли с регистрации, които не били от Габровска област. Глобявали на ред. Нас ни е спасило това че колата ни е с регистрация, която не им е съмнителна и може да са си помислили, че сме от някое село там наоколо. Добре, че не ни спряха, че какво щяхме да обясняваме, как сме се озовали от Габрово в Априлци не знам. Пак се убеждаваме, че сме големи късметлии, но кога ли ще ни изостави късмета не знам…?