10 май 2020 год
- Добравишка скакля
Височина на водопада : към 20 метра
Местоположение: село Добравица, област София
Ниво на трудност : лесно
Достъп: до село Добровица черен път близо 4 км., там може да се паркира кола и се продължава 25-30 мин пеша.
- Скален феномен Джуглата
Местоположение: с. Царево, област София
Ниво на трудност : лесно
- Вазовата екопътека
Височина на водопада: над 80 метра
Местоположение: гара Бов, област София
Ниво на трудност : лесно
Времетраене до водопада : 30 мин. до водопада
- Водопад и екопътека Под Камико
Височина на водопада:
Местоположение: гара Бов, област София
Ниво на трудност : лесно
Времетраене до водопада :
Дължина 9 км.
Вече два месеца бяхме в Covid ситуацията , пълно ограничаване на свободата на движение, строго контролиран социален живот или по-скоро насилствено редуциране на същия. Денят бе 10 май 2020 год. , първият уикенд след махането на КПП-тата. Един наистина дългоочакван момент. Най – после можехме да пътуваме между градовете свободно , а не като партизани да обикаляме горите. Идеята беше да идем до едни от най-далечните набелязани точки, а именно Берковица, Враца и Своге. И понеже от едно известно време аз само мрънках, че ми се ходи до водопади , решихме, че този е подходящия ден.
Трябваше да станем в 2.30ч. през нощта, което се оказа трудна задача. Предните две вечери бяхме спали само по четири часа на нощ, а се очертаваше един много дълъг ден. Този път бяхме тримата „партизани“. Трябваше в 4:00 сутринта да тръгнем в посока София. От мерак всеки едни от нас подрани и потеглихме 10 мин преди посочения час – бе добър старт за днешния ден. Първата ни спирка трябваше да е Добравишка скакля. В 7.00ч. вече бяхме на отбивката за село Добравица. По предварителна информация пътят трябваше да е черен, около 2 км нагоре до селото. Е да, бе черен тесен път , но малко над 4 км. Това беше първата ни изненада за деня. Решихме при лош терен да го извървим пеша. До 2 км. в посока не беше кой знае какво, но 4 км. двойно променя нещата. Ако трябваше да вървим пеша, някой от последните водопади щеше да отпадне и щеше да се наложи пак да идваме в този район, а пътя никак не бе малко. Едното ми другарче предвидливо предложи да сме с неговата кола, понеже e по-висока и имахме шанс да стигнем по-далече , за да съкратим разстоянието и времето за този водопад. Така щяхме да успеем да изпълним всички цели за деня. Качвайки се все по-нагоре по криволичещия тесен път, бяхме изумени от панорамата на къщичките накацали по отвесните баири. Разбира се имаше и кризисни моменти. Бяхме чели, че трябвало да спрем колата на едно площадче в селото до чешма, от където да продължим по друг черен път пеша до водопада, но шофьора ни предпочете да тръгне с колата по едно от разклоненията, също черен път, за да съкрати още повече времето и разстоянието. Съответно последваха виковете „ Какво правиш ? Аз не съм сигурна , че това е пътя , не видях чешма. Ако това не е пътят, губим време в лутане“! Но понеже беше много тясно и нямаше къде да се обърне , се наложи просто продължим напред, докато не стигнахме едно уширение и разклон. Там най-безцеремонно спря на средата на единия път и слязохме. Имаше табелка , че водопада е наляво, значи все пак бяхме в правилната посока. След секунда чудене вече бяхме награбили раниците и поели нагоре. Колата все така си стоеше на средата на пътя. Направихме опит да убедим шофьора ни , че можеше да пречи, все пак се виждаше, че пътя се използва, но той я остави така. След 200-300 метра видяхме първите къщи докато го бъзикахме, че е запушил пътя на цяло село. Тогава вече се притесни , да не кажа, че почти беше тръгнал да се връща , но го спряхме. По земята имаше много нападали шишарки и детското в нас се събуди. По целият път , който не беше много , десетина минути аз и едното ми другарче ритахме шишарки , а третия от групата ни игнорираше и снимаше наляво и надясно. Съответно по детски се наиграхме , но пък пропуснахме красиви орхидеи. След като разгледахме снимките се чудехме защо не сме ги забелязали, но третия от групата ни разбира се ни напомни за вдетиняването ни. Виновно преглътнахме и си замълчахме. Следвайки табелките по пътя, стигнахме до една пътечка нагоре в гората, поехме по нея и след стотина метра вече бяхме на водопада . Не бе най-огромния и пълноводен водопад , но беше изключително красив и бяхме точно под него. Някъде по отвесните скали се виждаха много интересни жълти птички. Тихо , красиво , рано сутрин с песен на птици и добри приятели… Каква идилия само! Това беше един от моментите, в който времето напълно бе спряло и сякаш светът бе само наш. Колко малко му трябва на човек, за да е щастлив – една банална фраза , но истинска. Последва фотосесия на синьото вино, шишарка, селфита и птички. И по най – бързия начин поехме надолу, защото ако наистина беше запушил селото с колата, рискувахме някой сърдит батко с джип да ни чака… За наш късмет беше още много рано в неделя и хората спяха. Някъде там, слизайки с колата забелязахме в далечината на една отвесна скала нещо като петно. Някой предположи, че е българското знаме , но беше много далече и трудно да преценим. На друг му дойде гениалната идея да снимаме с приближаване и да увеличаваме постепенно … И да , беше българския трибагреник , който гордо се извисяваше над целия Балкан. А после ни се обясняваше , че имала проблеми със зрението! Да бе, да !
Поехме по обратния път и се насочихме към село Царево, Софийско. Там трябваше да видим ограден камък, който бил наблизо и можеше да спрем да го видим. Оказа се ,че сме се объркали, макар че камък имаше или по скоро скален феномен. Паркирахме колата в една глуха улица. С леко лутане се озовахме на пътните релси , а там на средата между релсите бе цъфнал един красив бял мак. Непременно трябваше да го снимам , тъй като маковете са ми слабост, да не кажа любимите ми цветя. С риск за живота си му направих 2-3 снимки, след което решихме да направим цяла фотосесия със селфита , все пак вече имахме и селфи стик. Така съвсем случайно попаднахме на „Парк Джуглата“, който се състои от десетина стълбички, една беседка, 10 кв/м полянка и въпросния скален феномен. Абсолютно неподдържано място , много мръсотия, неокосена трева , въобще тъжна гледка . Накъдето и да стъпиш бе пълно с фасове, опаковки от всевъзможни неща и боклуци. Бързо се изнесохме оттам и поехме към следващата цел.
Това беше екопътека и водопад, които имах желание да посетя още миналата година. Случайно попаднах на снимка в една от групите и бях запленена. Казва се „Вазовата екопътека“ , на която Вазов е написал разказа „Дядо Йоцо гледа“ с прототип местен жител. А водопада Скакля, който се намира горе-долу по средата на пътеката беше наистина величествен! В 9:30 паркирахме колата в началото на паркинг, който може би бе предвиден за пет коли, но се бяха намърдали поне десетина. От гара Бов започваха да пристигат хора на тълпи. Избързахме нагоре, за да изпреварим народа и за да направим свестни снимки с чашите. За половин час се качихме до горе, пътеката бе приятна и измична, на места се откриваше и прекрасна панорама към водопада. За съжаление само ни мъчеше адската жега. Ноооо определено си заслужаваше усилията до момента, в който зад ъгъла се откри водопада и цялата умора и дискомфорт изчезнаха. Каква красота! Този път решихме да не довършим пътеката, защото целта ни бе самия водопад, но понеже ни хареса много си обещахме да се върнем. Щяхме да разполагаме с повече време, за да се насладим на целия маршрут. Решихме да обядваме на това място и както винаги направихме стандартната фотосесия на чаши с вино. В този момент хората започнаха да прииждат. Опитвах се да хвана водопада без никой отпред, но вече бе невъзможно. Пък и ме гледаха странно с тези чаши и синята течност в тях. Не, че много ме интересуваше ,но ми стана досадно, събрахме набързо панаира и се отправихме към следващите водопади. На връщане бяхме смаяни от стълпотворение от хора. За съжаление повечето бяха от тези, които наричаме с термина „пишман туристи“ , пътеката не беше много тежка и не изискваше кой знае каква подготовка. Но гледката на девойки по дънки със сандали , надути джуки и гърди на показ, които ни гледаха надменно и на поздрава „добър ден “ се чудеха какво да отговорят ми идваше в повече. Цялата гледка се допълваше от други образи отговарящи на термина „нацепени батки“ , които бяха ходили 15 минути по пътеката, изплезили език и ни питаха задъхано колко още има до водопада. Химията и марковите дрехи са много важно нещо за стайлинга по тия места…
Както и да е, следващата ни цел бе екопътеката и водопада към нея „Под камико“. Началото е от гара Бов, но разбрахме че има и кратък път до основния водопад. За първи път се опитахме да хитруваме и да минем по бързата процедура. Паркирахме на един завой и започнахме да обикаляме, за да видим откъде да слезем. От навигацията изглеждаше, че е точно под нас, но така и не го намерихме, пътека нямаше, или поне ние не я намерихме. Решихме , че няма да се занимаваме повече и ще вървим по основната пътека. Все пак бяхме тръгнали на разходка и поради липса на време можеше да прескочим нещо. Винаги можеше да се върнем в този район. Върнахме се обратно , където се намираше игрището и голям паркинг. Паркирахме и поехме по черен път. Бяхме чели ,че пътеката започва от игрището и върви покрай реката все нагоре с постоянен наклон. След 20 минути изкачване започнахме да се съмняваме дали не сме объркали посоката ,понеже се отдалечавахме от реката и навлизахме все по високо в гората. Срещнахме група хора с куче и ги попитахме водопада нагоре ли е. Отговорът беше „ Да , нагоре е но това е пътя за връщане. От тук не може да слезете, защото е много стръмно и ще се пребиете“. За съжаление потвърдиха опасенията ни. Решихме да повървим и да видим до къде ще стигнем и все пак да направим опит да слезем при водопада. След още 10 минути ходене стигнахме до място с пейки , параклис и оброк. Седнахме да обсъдим ситуацията. Пуснахме навигацията с екопътеките, за да видим къде се намираме. След известно разглеждане забелязах, че пътеката, по която се движим е успоредна на правилната. От мястото, където се намирахме имаше две бели линии, които свързваха двете пътеки. Казах им да ме изчакат, докато огледам района и „бинго“, открих две шубрасали пътечки! Решихме да поемем по горната, за да видим до къде ще ни отведе, да повървим известно време и евентуално да се върнем, ако бяхме объркали посоката. Не след дълго, сравнително бързо ходене се озовахме на правилната пътека , която вървеше покрай реката. Някъде там, за секунди загубихме едното си другарче, беше изостанала, за да снима някакъв вид дива орхидея , която до сега не бе виждала. Разбира се и ние не я бяхме видели. Учудих се как пропусках винаги тези неща , а толкова много ги харесвам.
Веднъж поели по правилната пътека, една идея по спокойни, тръгнахме да изкачваме към крайната цел. Не знам дали бе от жегата, но беше много трудно. На едното ни другарче му беше лошо, а аз усещах капчици пот да се стичат по гърба ми. Правихме чести и кратки почивки и като цяло не се чувствахме много добре и тримата. Никога не бяхме пили толкова много вода, както до сега. Усещането беше на вътрешно изгаряне и с колкото и вода да се наливахме, все не бе достатъчно. За капак на всичко, маркировката беше много оскъдна, да не кажа почти никаква. В някакъв момент излязохме на една малка полянка обградена от дървета. Ами сега на къде ?! Чухме хора от другите групи да говорят. Едно момче каза, че пътеката била нататък. Погледнахме го, за да разберем кое е това „нататък“ и видяхме, че сочи наляво. Съответно тръгнахме в тая посока и беше голяма грешка. Забихме се в едни трънаци и кал. Вече изнервени да не кажа ядосани и дори леко отчаяни от тази абсурдна ситуация , почти бяхме готови да се върнем в обратна посока без да сме видели водопада. Върнахме се на полянката и в последния момент видяхме друга група да поема надясно. Решихме да си дадем последен шанс и ги последвахме. Някъде там, забелязахме остатъци от маркировка. Еврика! Най-после бяхме в правилната посока. Беше ни зле от горещината, бяхме изнервени и водата се изпаряваше заедно с ентусиазма ни. Последните 15-20 минути до водопада бяха истинско мъчение или по-скоро цялата пътека бе изпитание за здрави нерви. В крайна сметка стигнахме мечтаната цел и водопада, както се надявахме прекрасен, огромен и пълноводен. Беше истинско чудо, че се добрахме до него. Направихме фотосесията, а после сътворихме някое и друго селфи. Беше подходящо място да направим почивка и да хапнем нещо отново. Очакваха ни още пътеки и ни трябваха сили. От някъде се появи гъст черен дим , с миризма на изгоряла гума. Зачудихме се дали не е някакъв пожар. Единия от групичката ни реши да провери и се качи малко по-нагоре, за да разбере откъде идва. Над водопада се намираше село Бов и оттам димът слизаше надолу при нас. Вече прехвърлях в главата си на кой номер да се обадя за пожар , но бързо се разнесе и не беше проблем. Поемайки в обратна посока по козята пътека видяхме едно детенце, което очевидно беше паднало и оглеждаше пресните си ожулвания. Две жени и друго детенце , които го придружаваха се опитваха да слязат по стръмния склон, където нямаше пътека. Очевидно бяха решили да съкратят пътя си, като тръгнат директно надолу, а не през серпентините – голяма грешка. Резултатът беше едно паднало дете , друго което правеше опит да не последва примера му и две жени които едвам държаха равновесие. Успяхме някак да се разминем с детето. Шофьора ни обаче реши да е кавалер, подхвана все още слизащото дете от склона и направо го сложи на пътеката. В този момент му беше се извикано „Внимавай, да не изтървеш детето“ . Погледът му беше вцепенен – на шок и изненада… След като се окопити , помогна и на жената да слезе. Три минути по късно ми каза: „Спокойно Плами, слизай ако тръгнеш да падаш ще те хвана“ . В следващия момент го видях да избързва напред и странично, поне на три метра от мен. Стана ми много смешно и нямаше как да не го бъзикна. Казах високо: „ Гледай го, уж помощ ми предложи, а избяга напред и ако тръгна да падам, ще ме търсите направо в дола“. След, което третото ни другарчето подхвана: „Браво , голям кавалер си! На чуждите помагаш, а нас кучета ни яли“ …. Горкият, стана му видимо неудобно , но не ни попречи да продължим да го бъзикаме, та и до ден днешен му напомняме този случай. Вървейки все по-надолу в шеги и закачки, се оказах първа от групата, чух зад гърба си как същия този кавалер съветва другия от групата да ритне камъка. Секунда мълчание. След което последва почти истеричен крясък: „Ти луд ли си?! Плама е долу , да я убия ли искаш“?! После той обясни, че само я пробвал и при толкова камъни тя нямала как да разбере за кой става въпрос. До ден днешен не разбрахме кой точно камък е визирал , пък и си остана нещо, с което да се майтапим и да му вменяваме чувство за вина, разбира се.
Мислехме , че връщането към колата ще е много по-лесно и че вече няма къде да сбъркаме, но уви, грешахме. На отиване минахме от друго място и съответно на връщане бе непознато. Пътеката се разделяше и събираше постоянно , а малкото маркировка бе много объркваща. Преминавахме ту от едната , ту от другата страна на реката. На места се връщахме и обикаляхме. Малко изнервящо. Накрая се озовахме по средата на игрището. Оказа се, че хората, които са написали, че пътеката започва от игрището са имали предвид, буквално от самото игрище. Трябваше да се паркира отпред, да се премине цялото игрище и оттам нагоре покрай реката.
Вече каталясали и изтощени бяхме пред дилемата дали да идем до водопад Врачанска Скакля или до скалните пещери Вражите дупки. След кратка дискусия взехме решение, че ще идем на водопада, понеже предположихме, че е пълноводен , а след известно време ще пресъхне. Пещерите можеше да ги посетим по всяко време на годината. Водопадът е най- високият непостоянно течащ в България и на Балканите, с височина 141м. По пътя направихме бърза отбивка до манастир Седемте престола и взехме печат от движението 100 национални туристически обекта. Независимо, че бяхме събрали над 140 печата, продължавахме да събираме до изпълването на цялата книжка. Идеята ни бе колекционерска, да съберем всички печати и да остане като личен спомен. На връщане от манастира забелязахме възрастен човек , който се опитваше да се качи на стоп. Първоначално го подминахме, но шофьора ни попита дали искаме да го качим. Отговорихме в хор „Да, разбира се“. Съответно той спря и се върна назад. Човекът се оказа много интересен и разговорлив. Работел в съседното село, като се грижел за няколко козички и едно куче. Прибирал се веднъж в седмицата, за да види жена си за ден и да се порадва на внучето. На следващият ден отново поемал към работното място. Този бе почивният му ден. Винаги вървял пеша между селата, освен ако някой не го вземел. От благодарност искаше да ни почерпи на местния магазин , но ние отказахме учтиво. Оставихме човека и продължихме в посока Враца. Бе ужасно горещо и още ни беше лошо. Затова вместо да пускаме климатик отворихме всички прозорци. Пътуването с широко отворени прозорци ме изпълва с усещане на свобода, дори бих казала безгрижие. Мисля, че бяхме интересна гледка, от двете страни с почти извадени глави през прозорците. Приличахме на кученца, които се плезят и пръскат лиги навсякъде с блажени физиономии.
Враца се превърна в любим град. Вече го бяхме посещавали два-три пъти. И всеки път с голям трепет очаквахме да се върнем. Толкова е спокойно, добре уреден център с много млади хора, препълнени кафенета и всичко това заобиколено от безкрайната красота на Врачанския балкан… Наближихме уширението, където трябваше да паркираме колата за водопада. От далече скалите ни се сториха сухи, но все пак беше 10 май и нямаше вероятност да е пресъхнал. Както казах, сега би трябвало да е в силата си. Слизайки от колата се прокрадна леко притеснение в нас дали въобще ще намерим водопад. Видяхме един мъж да поема по пътеката с празна бутилка за вода, явно някъде там наблизо имаше чешма. Решихме да го попитаме дали водопада тече, а той ни изгледа учудено и отвърна, сочейки с ръка скалите „Не виждате ли, че е пресъхнал, закъснели сте“! С огромно разочарование се върнахме отново в колата. Нямаше смисъл да се катерим нагоре. Взехме бързото решение да променим плана и да посетим екопътека „Под пръските на водопада“- Тетевен, с надеждата да имаме късмет.
По пътя направихме бърза отбивка до Ритлите в село Лютиброд. Предния път, когато с ги посетихме бе сиво и оголено, но определено бяхме впечатлени от тях. За това решихме да ги посетим отново. Сега всичко бе зелено, свежо и все така величествено се извисяваха над Искърското дефиле. Представляват скални зъбери, които наподобяват ритли на каруца. Другият интересен факт за Ритлите е свързването им с преминаването на Баба Илийца през реката, описано от Иван Вазов в едноименния му разказ. Паркирахме колата направо пред тях, и като слязохме веднага забелязахме едно коте, което мяукаше жално за внимание. Запътихме се към него да му даде нужното внимание , но едни хора, които тъкмо си тръгваха и казаха: „Не пипайте котката, болна е , да не се заразите с нещо“! Разбира се не ги послушахме и едно от другарчетата ми го поглези малко. Хората си тръгнаха възмутени от реакция, без да кажат нищо друго. Наближавайки Ритлите споделяхме, колко са безчувствени хората. Това, че животинката беше малко мърлява и недохранена не означаваше , че не заслужила малко нежност. Последва фото пауза около 5 минути и тръгнахме към колата.
Отново потеглихме, но вече за последната ни дестинация за деня – екопътека “Под пръските на водопада” Тетевен. Тези водопади ги бяхме посещавали и преди и определено ще си останат едно от местата, на които решихме да се връщаме през годините. Пътеката бе къса – 15 минути и почти напълно равна. Вървеше покрай реката, като я пресичаше на места с дървени мостчета. Накрая завършваше с два водопада от двете страни на голяма скала. Тръгнахме в 19:30 , вече започваше да се смрачава и трябваше да се забързаме. Направо я пробягахме нагоре. За разлика от „Врачанската Скакля“ , тези два водопада бяха много пълноводни , такива до сега не бяхме виждали. Забавихме се повече, отколкото бяхме предвидили, но наистина бяха прекрасни и нямаше нито един човек по това време. Цялата тази красота беше само за нас , а ние не можехме да и се наситим. След поредните снимки на чаши пред водопада , без чаши и селфита бе време да поемем към Габрово.
На връщане отново влязохме във филма: на какво ще пиша нашия пътепис? Разбрах, че отново бях забравила скъпоценния тефтер, но пък имах химикал. Шофьора ни порови в колата си и след известно време намери един стар плик изцапан с малко кафе. Щеше да свърши работа, за да нахвърляме само отделни факти, да се подсещам и да не забравя някоя смешна случка. Взехме решение да оборудваме двете коли с по едно малко резервно тефтерче с идеята, че ако забравя „скъпоценния“ винаги да имаме нещо под ръка. В последствие можех да откъсвам листите и да ги прикрепям в основния , за да може цялата информация да е заедно.
Така завърши поредното ни приключение. Макар с много изненади, кризисни ситуации и промени успяхме да си изкараме много добре. Видяхме наистина красиви места. А ние много мразим да променяме плана в последния момент…. Само шофьора ни си беше ок със всички промени, на него сякаш му беше все едно къде, важното е да е някъде… Това беше шантав ден, наистина един шантав ден…