26 Януари 2020
В този разказ ще започна от самото начало на приключението. Общо взето, нито аз, нито другарчето ми имахме навик да допускаме много хора в личното си пространство. За това мисля, че би било добре да изложа някои подробности покрай нашето приятелство и обстоятелствата около него и както казваше баба й преди да поемем на път: “Кой ви събра вас двете!?!”. Винаги съм си мислила, че има някаква закономерност в точния момент с точните хора. Не че съм суеверна, някак си така се получават нещата, но това е друга тема. Та да се върнем на нас! И двете бяхме израснали в едно и също село, но не се познавахме. Явно не бе дошъл момента. Преди три години мои приятели купиха къща във въпросното село и другарчето ми се оказа тяхна съседка, така че се запознахме чрез тях. Бяхме на възраст, в която човек е преминал през много неща, бяхме се борили и понаредили живота и приоритетите си. И както вече споменах – в точния момент. Без да изпадам в подробности, след време разбрахме, че горе-долу имаме еднакви виждания, интереси и ценности. Бих казала, че изобщо не си приличахме, дори бяхме напълно различни. Тя бе много темпераментна, емоционална , бързо палеше и решаваше с размах всички проблеми. А аз съм прекалено сдържана, обрана и преосмислям всичко. Може би точно тези различия бяха перфектната формула за едно добро приятелство, каквото всъщност изградихме. И така, преди година и половина спонтанно възникна идеята да обиколим България. Имахме предвид водопади,пещери,крепости, екопътеки , скални образувания и всякакви природни забележителности. Започнахме да събираме туристически печати за движението „100-те национални обекта“. Покрай печатите посетихме много музеи и открихме доста интересни места в нашата малка и красива страна. След като обиколихме голяма част от забележителностите си взехме и златни значки. Беше дошло времето на върховете!
Първият връх за годината избрахме да е вр.Богдан в Средна гора. Започнахме от него, защото е най-нисък от десетте първенеца. Беше най-подходящ за начало и лека тренировка за бъдещите изкачвания на по-високите върхове.
Другарчето ми както винаги, бе прочела много информация и разучила всички маршрути. От къде е по-измично, къде се атакува директно, дори бе разбрала, че на една от пътеките има овчарници със свободно пуснати кучета. Разбира се, въпросните овчарници се намираха на стръмна пътека и за това избрахме най-краткия, но и най-труден път, близо 2 часа в едната посока. Другата ни задача бе да разучим новата навигация на телефона й, за да проверим до колко може да се доверим.
И така, решихме да тръгнем на 26 Януари. Връх Богдан се намира близо до Копривщица. Това е малък и китен град в полите на Средна Гора, който пленяваше с автентичност, спокойствие и приветливите му жители. През целият си смислен живот, не бях стъпвала на това място. Но напоследък напреднах с посещенията в този район. Миналата седмица бяхме на СПА с колежките ми в Стрелча и дойдохме в Копривщица специално, за да се разходим и разгледаме. Другата цел която имах, бе да разузная как са условията и дали въобще е подходящ момента за изкачването на близкия връх. Бе доста студено, но нямаше сняг, а според прогнозата нямаше да има валежи през седмицата и температурата щеше да се вдигне поне с 10 градуса.И така, мисията бе успешна и датата набелязана, но въпреки всичко, цяла седмица следяхме времето в Копривщица, за да сме сигурни.
Денят дойде и в ранни зори в 7.30 потеглихме ентусиазирано за пореден път към прохода Шипка. Ах, този проход! Вече познавах всеки завой, всяко дърво, имах чувството, че съм запомнила дори мантинелите. Само при мисълта, че отново трябваше да го минаваме, ми обръщаше стомаха, а и ми ставаше лошо. Толкова много проходи бяхме минали в България и никъде не съм имала проблем, но… точно за този, само идеята ме изморяваше.
Пристигнахме в Копривщица в 9.30ч. След малко затруднение да намерим верния път за местност Барикадите, по случайност уцелихме вярната посока – тоест пътя Копривщица – Стрелча. Още в началото, в ляво се намираше отбивката за парк-хотел Орлов камък, продължихме още 5 км. по тесен и разбит път за местност Барикадите, откъдето трябваше да започне нашето изкачване. Малко преди хотела се натъкнахме на полицейска кола, от която ни изгледаха странно и сигурно са се зачудили откъде сме изпаднали и какво всъщност правим тук. Но не ни спиряха за проверка. Малко след това се натъкнахме на стадо коне. Изключително красиви, охранени и видимо много добре поддържани. Спряхме колата и направихме опит да снимаме един от конете, който беше близо до нас. Когато насочихме телефона към него видяхме, че е черен със сини очи. Изпаднахме в удивление и еуфория, тъй като никога не бяхме виждали такова красиво животно! Това може би го подплаши, обърна ни дупе или просто се почувства специален… С особено самочувствие, не ни остави така без нищо да го снимаме. А и нямахме някое морковче под ръка за да го примамим! Искахме просто да му направим кратка фотосесия, но уви той нямаше никакво намерение. И така, малко разочаровани продължихме по пътя си, все пак бяхме тръгнали да изкачваме връх.
Пристигнахме на мястото, където би трябвало да бъдат табелите с указания. Това, което видяхме бяха някакви остатъци от табели, но напълно достатъчни, за да се ориентираме. Паркирахме колата, разпънахме щеки , раниците на гръб и потеглихме. В началото пътеката бе по коларски черен път, по който вървяхме около час. В Интернет другарчето ми бе прочела, че се минавало покрай картофени ниви, което се оказа доста неподходящ ориентир, тъй като бяхме далече от сезона на всякакви насаждения. Все пак 26 януари бе дълбока зима. Ширеха се единствено голи поля с редове от странен бодил, което със сигурност не беше картоф.
Потегляйки по пътя започнахме голяма борба с навигацията. Поне 15 минути другарчето ми се мъчи с настройките, което я изнерви доста. Не започвахме никак добре! Беше на границата да разбие телефона, щеките, а може би и нещо по мен в пристъп на яд, злоба и безпомощност. В този критичен момент, реши да звънне на брат си за помощ. Пояснявам, че три дена преди тръгване, той самият и бе обяснил колко е „елементарна“ тази навигация за работа. В комбинация с това, сестра ми от половин година ми обясняваше как точно щяла да ми инсталира тази същата елементарна навигация, но до ден днешен все още чакам. Каква ирония! Та да се върнем към обаждането. На телефона никой не вдигна точно в този така деликатен момент! Наложи се да се оправим отново сами. След обща борба, криво-ляво разгадахме какво трябва да направим и я активирахме. Петнайсет минути по-късно брат и се обади с въпроса: „Какво става? Катерите ли? Ние пием кафе“. В този момент бях сигурна , че е голям късметлия , защото ако беше пред нея със сигурност щеше да го замери с телефона…
По стръмната пътека изкачвахме монотонно и слънцето ни напичаше директно, при което за момент ми причерня и ми падна захарта. Не ми се случваше за първи път и не се паникьосах , а само я помолих да седнем, за да хапна нещо сладко по най-бързия начин. А и тя ме беше виждала вече в това състояние и веднага реагира, предвидливо се бе запасила с бонбони под ръка. След пет минути почивка потеглихме отново. Откриваше се красива панорама на планини в сняг, дори само заради тази необятна красота си заслужаваше прехода. Ние избрахме точно този маршрут, за да избегнем овчарниците, за които споменах, където свободно се разхождаха големи и недружелюбни кучета. Нямахме никакво желание да експериментираме, защото все още имахме пресния спомен за една много неприятна случка с огромни овчарки край село Влахи, Влахинския водопад. Тогава единственият ни изход бе да скочим в пропастта зад нас, тъй като ни бяха обградили няколко огромни кучета, лаеха ни, спускаха се, а от устите им хвърчаха лиги и определено не възнамеряваха да ни пуснат. Бях се овладяла някак и успях да кажа на другарчето ми да прибере ръце близо до тялото си и да не мърда, за да не ги предизвикваме. Оборите се виждаха наблизо и започнахме да викаме с пълно гърло за помощ, като се стараехме да останем неподвижни. Това бяха най-дългите 15 мин в живота ми! Останала без глас, да си кажа честно, обмислях кой е най добрия вариант – кучетата да ни разкъсат или просто да се хвърлим в пропастта и всичко да приключи за секунди. По някое време, един мъж излезе от въпросните обори и дойде ядосан за това, че сме се разкрещяли. Започна със злоба да влачи и рита кучетата . В този момент ми дожаля за животните, те наистина не бяха виновни, че бяха попаднали на безотговорни и ужасни стопани…
По пътеката за връх Богдан задачата да избегнем близка среща с кучета бе успешна, независимо, че от време на време чувахме в далечината лай и се натъквахме на следи от мечки, кози, крави , коне и всякакви животни. Освен това, навред се очертаваха следи от джипове. Това ни озадачи доста, тъй като може би не бе разрешено навлизането на МПС-та в този планински район.
От колата до върха стигнахме за около 2 часа с всички почивки, които не бяха малко, отново разбира се заради мен. Това дишане не можах да го оправя… Връх Богдан се намираше на малка поляна заобиколена от гора. Маркировката бе задоволителна, на места объркваща, но с нашата вече работеща навигация се справихме отлично. Направихме стандартната фотосесия с чаши, вино и щеки, наша запазена марка. Хапнахме вкусотиите , които Гери беше приготвила и щастливи изтичахме по обратния път. Буквално го притичахме! Явно от тичането надолу отново огладняхме. Между другото, потърсихме печата от 10-те първенеца в някаква механа в Копривщица, та се възползвахме от въпросната да седнахме и да хапнем отново, докато го намерят. Жената в заведението беше много мила и дори ни възпря да поръчваме много неща. Според нея нямаше да можем да ги изядем и беше права, порциите бяха огромни. Нямаше нужда от такова голямо разхищение на храна. Сега вече спокойно се прибрахме по обратния път към Габрово, щастливи , че сме изкачили първия си връх за 2020 година , вр. Богдан 1604 м.