14 юни 2020 год.
- Местоположение – Област Перник
- Надморска височина – 1706 м
- Достъп – В началото лесен, последния час стръмно изкачване
- Километри в посока – 8 км
- Начална точка – с.Ломница
- Маркировка – Много добра
- Денивелация- 1000 м
Най- сетне! Добрахме се и до този връх. От много отдавна ни беше цел, но все нещо се случваше и не стигахме до него заради събития независещи от нас. Като цяло ситуацията беше много кризистна. Седмица предварително бяхме набелязали този ден да качим някой връх, но не знаехме кой точно. Колебаехме се между вр.Ком, Черни връх и вр.Руй. Като времето беше определящия фактор. Подготовката ни се състоеше от денонощна проверка на прогнозата. Чак в един момент психясах и поне по три- четири пъти на ден проверявах ще вали или не , сила на вятъра и температури. Общо взето имахме си ново параноично хоби. Нямаше нужда да проучваме маршрутите. Oще преди седмици всичко беше обсъдено и ясно. За вр.Ком и Черни връх имахме предварителна информация за началните точки, времетраене и като цяло за целите преходи. Само вр.Руй беше под вупрос. Защото там имахме три варианта на изкачване. Този път аз бях натоварена да нося отговорност за избор на маршрут. От мен се очакваше просто да прочета трите варианта и да избера. Единия ни вариант е от село Забел, той е най- дълъг и е с денивилация 870м, малко под 9 км , но не минава през хижа Руй. Вторият вариянт ни е през село Ломница, там денивалицията е 1000м. Но пък минава през хижата. А третия вариант е най-къс но и най- стръмен за четири километра и половина се преодолява денивилация 900м. , има панорамна пложадка по самата пътека , но също не минава през хижа Руй. И след бая обмисляне и препрочитане на информация реших, че ще тръгнем по средния вариант: най- голяма денивалация ,но се минава през хижата и е малко под 8 км- от село Ломница. А и таях малка надежда хижата да работи , за да ни направят по един хубав планински чай.
Денят е 14 юни , а часът 3:50 през нощта, а все още не знаехме къде точно отиваме. Единственото което знаехме е , че поемаме посока София и разходка ще има. Идеята беше да караме до София и малко преди града да направим последна проверка на времето. От прогнозата изцяло зависеше в коя посока поемаме от всичките ни вариянти. Които пък въобще не бяха малко. Основен вариант беше вр.Руй, след него вр.Ком или Черни връх. Ако пък въобще не ставаше за върхове имахме и някой и друг водопад на прицел: Хайдушки водопад,Боянски водопад също Разбийнишки манастир. А съвсем в краен случай Зоопарк София или Национален исторически музей. На практика на всеки резервен план имахме резервен план. И нямаше вариант в който ходенето ни до София да е напразно.
Точно преди столицата ни , сайта от който наблюдавахме динамично сменящата се прогноза отново се беше обновил. Трябваше да взема решение , понеже ако зависи от моята дружка ще тръгнем за вр.Руй без значение прогнозата. След минути на размисъл от моя страна и съзерцаване на прогнозата по час , взех решение че имаме шанса да качим връх Руй и евентуално да останем сухи. Пуснах навигацията с крайна точка село Ломница. Излязоха два варианта: през Перник или през селата. И двата маршрута за едно и също време. Решихме да ги пробваме. На отиване да минем по едния а по другия да се върнем, да има някакво разнообразие. Та на отиване минахме през селата. Пътя беше тесен и в лошо състояние, но пък красиви живописни селца , а на места с огромни къщи-палати. Направо човек да се зачуди от къде толкова богати хора по тези места. Навсякъде се продаваше мед, но е съмнително от това да са се замогнали толкова много. Направи ни впечатление и изобилието на всякакъв вид рози. Чаени, влачеши,многоцветни, направо разногледи станахме. Както си караме по този разбит път на един остър завой направо щяхме да изхвърчим от пътя от стаписване. Буквално в нищото ни изкочи насреща един огромен хилищен комплекс. Първо бяхме шокирани, че в нищото има нещо такова огромно. Даже не знам как са получили разрешение за строеж на това огромно нещо по тези поляни. Но както и да е , документалната част не ме засяга , не е мое все пак. Другото което бяхме шокирани е името, което определемо е много запомнящо. В последсвие проверих в интернет за какво става въпрос. То се оказа много по голямо от колкото съм си мислела. Цели 10 къщи в затворен комплекс плюс собсвен хан, интересно!
Продължавайки в посока село Ломница, в някакъв момет пред нас излезе гранична полиция. И понеже беше хубаво да ги предупредим къде отиваме. Сметнахме , че това е добро стечение на обстоятелствата. Надявахме се някъде да отбият и съответно и ние да спрем зад тях за да ги информираме за нашето евентуално минаване на граница. Карахме поне 20 км след тях, даже започнах да бъзикам другарчето ми да им пресветне за да ги стопира. Подчертах, че се бъзикам , защото като нищо ще го направи. После щеше да е малко страно да напиша, че сме преследвали гранична полиция и сме ги спряли на светлини за да си изпросим проверка… След като не отбиха никъде, сметнахме , че може би отиваме на едно и също място, но уви малко преди село Ломница завиха в друга посока. Така осуетиха нашия план, но когато си правиш сметка без кръчмаря се получава така… Сега отново щяхме да си ходим на граничен връх без разрешение.
По път забелязахме къде може да си вземем единия печат. Имаше табела пред една къща , че там се слага печат за стоте обекта. А за десетте първенеца знаехеме предварително , че се намира в хижа Ерма. Също бяхме разучили, че като влезем в село Ломница трябва да спрем на единственото уширение , където има раждясала спирка и чешма. Като цяло селото беше всичко на всичко 300 метра улица и не беше трудно да се ориентираме. Там заварихме едно куче, видимо доста старичко но с характер. Беше пуснато свободно да си обикаля и на всичкото отгоре ни се звереше. Решихме да минем по напред с колата на уширението за да го избегнем. В този момент съзерцах перфектното парко място и сигнализирах. Метнахме раници и щеки и тръгнахме полека. Спряхме за да може да снимаме табелата, но от някъде ни връхлетя поредното свободно пуснато и агресивно куче. Развиках му се и размахахме щеки. За наш късмет седеше малко по встрани от нас и се спускаше до някъде и отново по някоя крачка на зад. Движехме се по посока пътеката, а кучето продължаваше да ни следи, ръмжи и звери. По някое време се прибра в един двор с широкоотворени врати , където видимо се отглеждаха селскостопански животни. Наисти започвам вече много да се дразня на такива стопани. Като имат кучета да си ги държат у тях. Навсякъде където идем ни посрещат дали кучета , дали крави всякакви свободно-агресивни домашни любимци. Това било „късмета“ на първите за деня минали по пътеките. Така вече без заплаха за животани , за сега, продължихме една идея по- спокойни.
Пътят до хижа Руй е в много лошо състояние. Тесен черен път , разоран с пропадания на места. И в този момент осъзнахме, че опасенията ни за внезапна гранична проверка в този райоен са напълно безпочвени. Ние едвам пеша се качвахме , камоли те с джип. По прогноза сутринта към 6:00 на това място се беше изсипало страхотен дъжд с грамотевична буря. Склонна съм да вярвам, че наистина е било така. Понеже навсякъде течаха води и калта на места беше чак до глезен. Леко бяхме затруднени, защото по въпросната кал бая се пързаляхме и боксувахме. Пътя до хижата е с постояннен наклон, преодолява се 800 м денивилация. Но се върви само през гората , като в началото е успоредна на реката. В тази местност забелязахме много бели охлюви. За първи път виждахме такива , може би са характерни за този район. А колко много гъби видяхме. Все различни видове. Мисля че толкова много гъби за ден не сме виждали и разбира се на голяма част от тях имаше безкрайни фотосесии. Някъде на 2/3 от пътя има рибарник , който в момента не работеше. И така в монотонно ходене и приказки неусетно стигнахме хижата. Отне ни два часа и десет минути с почивките. Разбира се хижата беше затворена. Предния ден моето другарче беше чело някакви суперлативи за хижарите , но също че работят само с предварителна уговорка с групи. В което няма нищо лощо като цяло, но ние останахме много разочаровани от това което видяхме. Двора беше занемарен , очевидно не поддържан от отдавна. А недай си боже някой да изпадне в беда наоколо няма къде да се скрие. Нямаше дори едно предверие отворено , човек да влезе да се скрие и да оцелее за през ноща. Както и да е поне вратата за двора беше отворена и можехме да се възползваме от чешмата. Там си направихме една по дълга почивка от 15 мин за да хапнем и да съберем сили. Сега ни очакваше същинското изкачване. Знаехме, че от хижата има гледка към върха ,но всичко беше потънало в мъгла и тъмни облаци. Другарчето ми се заплесна да снима едно цвете , което още не знаеше името и така намери къде ни е пътека. После с помоща на сестра ми и нейната колежка разбрахме , че това растение е Бял Бърдун.
От хижата до върха вече пътеката ни беше много стръмна и тясна и все така кална. Имаше сравнително пресни следи на човек. Явно някой скоро , може би предната вечер се беше качвал и бая се беше парзалял и драпал на горе. В началото терена ни е горска пътека. Още там имаше табела с надпис „Забранена гранична ивица“ , като първата дума беше направено опит да бъде заличена с червена боя. Но все още се разчиташе. На въпросната табела задължително си направихме симки. Малко по нагоре отново успях да пропусна поредната орхидея. Този път наистина уникална с наименование – Истинска гнездовка. Другарчето ми разбира се не я подмина и с вик ме върна назад. Аз че не ги виждам вече стана ясно, но как пропускам да ги смажа не знам, чист късмет си е за тях, че и за мен. Ако някога смажа нещо такова от невимание , рискувам да бъда бутната от някоя скала впоследствие. И тук също не липсваха различните гъбки, коя от коя по симпатична. Вече наклона започваше да се увеличава осезаемо. Малко по малко, крачка по крачка напредвахме с денивилацията. След 20 мин изкачване излязохме от гората. И каква гледка се разкри пред нас само. За няколко секунди седяхме стаписани и изумлени. Пред нас сякаш от нищото се извиси почти отвесен склон. Токлова красиво и внушително, в такъв момент осъзнаваш каква нищожна прашинка е всеки един от нас в този свят. И в следващия момент ме изби студена пот, осъзнавайки че всъшност това ще трябва да го изкача. Е динственото което успях да кажа е че тук вече ще умра. Разбира се бях игнорирана ( както и в момента докато пишем този пътепис в колата).
Дружката ми започна да изкачва въпростния склон с равно темпо а аз едвам издрапвах отзад. Това вече си беше баир като баир не като на Руен равния безкрай. Имах чуството, че още малко да се наведа напред и носа ми ще обере калта от земята. За един километър изкачване трябваше да вдигнем 200 м денивилация. Добре , че беше облачно и мъгляво. Иначе на този гол баир бая зор щехме да видим, не че и сега ми беше много лесно на мен де. Пътечката е много тясна и вертикално нагоре. И калта която се беше образувала въобще не ни помагаше. Някъде по средата на изкачването , забелязахме на отсрещния склон огромни птици които кръжаха покрай скалите. По късно четохме , че това е връх Орловец, със 100 м по-нисък от вр. Руй. И най вероятно приците които сме видяли са орли , които гнездят там в скалите. Но бяхме твърде далеч за да сме сигурни. Спирахме на чести, но кратки почивки за да си поемем въздух и да се насладим на прекрастните гледки. Вече леко отчаяние се надигна в мен , че никога няма да стигнем този връх. Погледнах на горе и в този момент я видях- първата бяла пирамида. Бяха три бели пирамиди , които така и не разбрах каква им е функцията. И четвърта с надпис обозначаващ върха – единствената която искрено ни вълнуваше. Бяхме леко изненадани , че така от нищото изникнаха. След цялата информация която бяхме чели. Имахме очакване , че ще имаме и малко билно вървене но , каквото в случая липсваше. Което си беше една наистина приятна изненада за нас.
В момента в който се качихме горе облаците се разтикаха и пред нас се разкри 360 градусова гледка. И макар и все още тук там мъглата да се носеше , погледите ни обхванаха няколко върха. Някой от които в сръбска територия. През целия ни престой горе беше ту слънчево ту мрачно. Облаците минаваха направо през нас . Усещането беше много странно и интересно. Може би защото до сега не ни се беше случвало и за това ни направи впечатление. Както ни е горещо от огряващото слънце в следващия момент те обгръща ледена влага и направо ни затрудняваше дишането. Направихме редовната фотосесия емблематична за нас с щеки и чаши , но този път разнообразихме вместо с вино със сайдер. Седнах до едната пирамида малко на завет , за да си изпия сайдера и да се наслядя на гледката и на момента. А понеже моето другарче както винаги не го свърташе на едно място и започна да обикаля наоколу да прави снимки. Всеки си изживява момента по свой начин разбира се. Появи се и обещания ни силен и студен вятър . Вярно беше студен , но предната седмица на връх Руен беше доста по силен. И както си се наслаждавахме и зъзнехме рязко небето притъмня и стана зловещо. Явно скоро щеше да се разрази обещаната буря. За това събрахме нещата и бързо се оправихме в обратна посока. Слизането беше по-бързо от колкото си мислехме, направо и този път го изтичахме . Но целта беше бурята да не ни хване на открито. Дори и да ни завалеше беше добре да е след хижата като навлезем в гората по черния път. По добре мокри и с болящи крака да се приберем от колкото да заприличаме на прегорели филийки от някоя гръмотевица.
На хижата вече стигнали се поуспокоихме и намалихме темпото. Дори починахме 5 мин докато престегнем обувките и хапнем по някое бисквитка. От там на долу вече тичахме една идея по бавно. Единственото което истински ни бавеше беше няпрекъснатото снимане на различни гъби, които бяхме пропуснали на горе. И понеже мислехме , че ние ще сме единствените посетители на този връх за деня , искрено се изненадахме като видяхме една двойка да се задава по пътя. Аз направо възкликнах „А, хора“. Другарчето ми също погледна стъписано, а те нас още по изненадани от реакцията ни. Посмяхме се на ситуяцията. Заприказвахме се на бързо и разбрахме че и те ще атакуват върха. Все пак ги предупредихме за бурята което се заформя горе, и че трябва да са наистина бързи ако искат да го качат. Малко по надолу срещнахме още две групи ентусиасти. Сигурна съм, че тези хора не са стигнали върха бяха почти по средата на изкачването, а най-трудното тепърва предстоеше. А като се има и на предвид , че бяха с малки деца , направо не знам на къде са тръгнали. Просто физически нямаха достатъчно време за да завършат прехода.
Малко преди да стигнем колата вече започнаха и болките в крака ми. Пак там над петата , явно тепърва щеше да ми прави въртели това сухожилие. Стигайки вече в селото застанахме на щтрек за агресивното куче от сутринта. Този път беше затворено в един двор, е явно можело. Натоварихме багажа и потеглигме посока ждрелото на река Ерма. Това беше втората ни цел за деня. Пътьом спряхме да си вземем печати и междувременно си закупихме и интересни сиропи. Аз заложих на сироп от мента, а другарчето ми на сироп от седем билки. До сега не бяхме виждали такива варианти. След това се отбихме и на хижа Ерма за другия печат.
Вече се бях отпуснала в колата когато спряхме на паркинга за ждрелото на река Ерма. Чак тогава усетих умората в краката и колко много са ме заболяли краката. Въпреки всичко поехме по пътеката, която се оказа тясна и с изгнили и пропадащи съоражения. Много интересна ситуация беше. На поляната до паркинга са изградени нови беседки, барбекщта и заведения. Маса и народ беше се натикало там. Няколко рожденни дни протичаха заедно. От всякъде се носеше миризма на скара и бира се лееше в неограничени количества. А хората облечени като за дискотека , а се намират до реката на поляната. Такъв пълен абсурд! А основната атракция, и нещото заради което въпросното място беше станало вървежно се разпадаше безвъзвратно , а именно екопътеката по ждрелото на река Ерма. Разбирам че е трудно да се правят съоръжения на такъв терен , но поне малко можеха да се постараят да обезопасат мостчетата. На едно място моста вече се беше наклонил на страни и парапетите липсваха. И като цяло всяка крачка по нейго го разклащаше заплашително. А като се има на предвид колко млади семейства с малки деца се изсипват тук , направо страшно ми става. Малко след това мостче аз обявих, че вече наистина не мога да вървя камоли да изкача този отвес. Предложих няколко пъти аз да я изчакам докато другарчето ми се качи, но категорично ми отказа. Наистина нямаше проблем , даже добре щеше да ми дойде да се излегна на някоя пейка половин час с вдигнати крака. Но беше категорична, че без мен няма да се качи. И двете сме големи инати , понякога се чудя как въобще се разбираме ….
Така приключи и този ден на пътешествия. Бяхме уморени , мен ме боляха краката , но определено се чувствахме много удовлетворени от поредния качен връх. Вече можехме да започнем да планираме следващата цел.