(блянове за вр.Радомир)
07 май 2021год.
- Денивелация – 1241м
От разклона до хижата – 571м
От хижата до върха – 670м
- Време в посока: пет часа
От разклона до хижата – два часа
От хижата до върха – три часа
- Километри в посока – 10 км.
Дойдохме в гр.Мелник за няколко дни с цел да качим един от първенците на България- Вр.Радомир в планина Беласица. Град Мелник за мен е едно любимо място, не само защото обичам вино, а защото хората и самия район са прекрасни. Стига да не е в много горещите дни, че тогава започвам леко да се изнервям и всичко и всички ми стават черни…Разбира се проблема си е само в мен де, напълно го осъзнавам.
Преди дългоочакваното от мен изкачване, загубих много време в търсене на информация за трасето. Изненадващо, това което намерих беше много оскъдно и навсякъде се въртяха едни 3 часа в посока. Като цяло звучеше много добре и въобще не бях притеснена за това изкачване. Хотелчето в което се настанихме беше много приятно и съвсем в началото на градчето. Още с пристигането предупредихме на рецепцията да не ни чакат за закуска, понеже ще излизаме много рано сутринта. Жената каза, че няма проблем и че от вечерта ще ни нагласят закуската в кутии и ще ни я оставят на рецепцията. Бяхме много изненадани от реакцията и предложението. За пореден път се убедих ,че в този район хората са други.
Първоначално мислехме да тръгнем към 8:00 часа, все пак 3 часа в посока преход за цял ден не са кой знае какво. И така щяхме да имаме достатъчно време да закусим и да после да си се моткаме до целта. Обаче някъде четох, че денивелацията се вдига още в началото, а от там прехода е само билен. Та по тази причина тръгнахме в 6:00 сутринта за да може в най- голямата жега вече да се спускаме на долу.
От мерак сравнително лесно станахме. Закуската както ни бяха обещали ни чакаше на рецепцията – по два сандвича на човек и по бутика вода. Много мило ми стана, страхотни хора! Написах на навигацията хижа Конгур и потеглихме. Отведе ни в село Беласица, а от там ни показа че трябва да караме през гората на горе. Имаше нещо като път, но беше много тесен изоставен черен коларски път. По който най много бъги или мотор би могло да минат, но в никакъв случай кола. Изпаднахме в лек шок и бяхме на прага да се откажем, по карта въпросната просека продължава 11км до хижата. Просто нямаше шанс това да е нашия път. Потърсих дали има друг вариант и след известно време подробно проучване на картата на района забелязах и друг път, който преминава през хижа Беласица и стига до хижа Конгур. Започваше от покрайнините на град Петрич. Първоначално беше тесен асфалтов път, не много обещаващ. След два завоя последва изненадата за нас. Пътят стана по широк, наоколо гората и като цяло растителността изглеждаше доста свежа и поддържана като в хубав парк. По края наслагани пейчици за отдих и всичко това продължи чак до хижа Беласица. Имаше много хора които спортуваха или просто се разхождаха. На един по голям завой с разширение бяха наспряли доста коли. Може би там има панорамна площадка или хубаво място за пикник или поне аз така си го представям. Вече времето ни много накъсяваше заради объркването ни сутринта и за това не спряхме да видим какво има. Евентуално на връщане ако все още е светло. След като минахме разклона за хижа Беласица, пътят рязко стана тесен и окаян. На места асфалта липсваше и зееха огромни дупки. Две коли зор биха се разминали и то с извести маневри и изчакване, за това се и молехме дано не срещнем друга кола. По навигация разстоянието до хижата намаляваше бая, което си е знак ,че този път улучихме правилния път. По информация която четох предварително, след като свърши асфалтовия път, паркираме колата и от там след „малко“ ходене стигаме хижата. По принцип понятието „малко ходене“ е много относително за всеки. За мен лично означава между 15 и 30 мин може даже до 40 мин ходене. Но в този ден се наложи да разбера за други хора колко им е малкото…
Така! Като свърши асфалтовия път имаше разширение на което паркирахме. До тук добре, обаче се озовахме на разклон с два черни пътя. Ами сега?! Вече започвах леко да се изнервям, отново бях на косъм да тегля една на всичко и да се приберем в Мелник за да удавя мъката с едно хубаво вино. Намерих номер на хижаря, какво чудо , поне обхват имахме. Човека отсреща беше много любезен и ми обясни да поемем по левия път и след 5 км ще сме на хижата. Моля?! Пет километра ли?! Това не му го казах на него, а на себе си. На него му благодарих учтиво и затворих. Какви пет километра?! Това по моя критерий не е след малко, а като сложим и денивелацията, положението въобще не става розово. Както и да е, вече сме на място и няма отказване, до където стигнем и толкова.
Потеглихме полека на горе и още след първите изминати метри видяхме още една кола да пристига и да паркира. Ура! Не сме единствените ентусиасти на ранина. Вървяхме през гъста гора, по черен път. Може и да може да се мине с кола, но определено трябва да е по височка, не като нашата. От водата след топенето на снеговете или липсата на поддръжка се бяха образували коловози и огромни дупки, но все пак се виждаше, че коли се движат от време на време. Пътят вървеше като серпентини на горе през гората. На повечето места имаше преки пътечки между завоите, но и много по стръмни. Ако се кара по пътя денивелацията от 571 метра се вдига за 5 км, но ако се използват преките пътечки разстоянието от разклона, където оставихме колите до хижата става 3 км.
По пътя на горе имаше няколко заслона или частни бунгала, не съм съвсем сигурна, просто ги подминавахме, нямаше време да се въртим наоколо. При първата такава сграда имаше чешма и беседка, където всеки може да си налее вода или да седне да почине. Самата чешма беше с формата на сърна, а наоколо в градинката си личеше, че някой храсти са съвсем скоро посадени и поляти. Покрай корена пръста беше обилно мокра. Друго не успяхме да разгледаме, както казах малко бързахме на горе. До хижата ни костваше 2 часа с малки почивки от по 2-3 минути. На това ако му се вика „след малко“….
Хижата е голяма, отвън изглеждаше добре поддържана с голяма поляна и много масички. Седнахме за 5 мин да вземем решение от тук нататък какво правим. Малко след като се настанихме и двойката която вървеше след нас пристигнаха. Явно горе долу с едно темпо вървяхме. Заприказвахме се с тях- те бяха тръгнали за вр.Конгур. а ние все още се чудехме с малкото останало време до къде бихме стигнали. Момичето се опита да ни нахъса да не се отказваме от целта ни вр.Радомир и смело да го атакуваме. Ние бяхме вече доста ядосани от подвеждащата информация в интернет. То ясно , че винаги трябва да си имаш едно на ум, когато се водиш от нещо просто прочетено някъде. Някак си тези два часа горница ни дойдоха твърде голямо отклонение, трябваше много внимателно да си преценим времето до целта и после в обратна посока да успеем да се върнем до колата преди да мръкне. Със сигурност такъв екшън, по тъмно да слизаме през гората не искам да си го причиняваме. Все пак решихме да тръгнем към вр.Конгур и без това ни е по път за към вр.Радомир и на място да преценим дали ще продължим или ще се върнем. След цялата сутрешна сага биваше поне един връх да качим за дена за да си заслужават ядовете.
Потеглихме отново по черния път нагоре. Това е гранична зона с Гърция и е нормално наоколо да е пълно с черни пътища. Все пак гранична полиция трябва да може да обикаля с джиповете си за да следи някой емигрант да не преминава нелегално граница. На връх Руен ги срещнахме няколко пъти, но на този ден нямахме този късмет. След около час изкачване излязохме от гората. Имаше облачета, което си беше добре, означаваше че няма да слънчасваме по билото. Предния ден си говорихме, че най-зор ще ни е по билото заради силното слънце и високите температури.
Като цяло прехода е много приятен. От разклона където оставихме колите до вр.Конгур е само изкачване и от там е само билно вървена през два върха – Пунктова скала и Дебело бърдо, а третият е вр.Радомир. По трудната част е само като се излезе от гората до вр.Конгур – там е само стръмно изкачване по сипеи на места пресичайки черния път. Като стигнахме малко преди вр.Конгур много ясно виждахме и нашата бленувана цел – вр.Радомир и пътя до него. Изкушението беше голямо и рязко подсякохме вр.Конгур и се насочихме към заветната цел. Малко след това леко се разколебахме, колкото повече наближавахме толкова по- ясно виждахме препятствие по пътя. Имаше една огромна пъртина сняг извисяваща се пред нас. Беше невъзможно да се заобиколи. От горна страна, както и от долу бяха отвесни скали, единствения път беше през нея, а моя болен мозък вече виждаше предпоставка за една закъсняла лавина. Докато се повъртахме и се чудехме да ходим ли към нея или е безсмислено. Двойката с която вървяхме горе долу в едно темпо ни настигна, те бяха минали през вр.Конгур и решили да ни последват към вр.Радомир. На нас малко ни трябваше и тръгнахме заедно. Решихме да идем до препятствието, да огледаме по отблизо и да преценим какво е положението и от там на къде.
По пътя докато си говорихме, разбрахме че нашите събеседници всъщност са доста опитни зимни планинари. Дори се жалваха, че много съжаляват, че зимата е свършила и сега ще трябва да правят летни преходи без сняг. Стигайки до пряспата се оказа, че е по голяма от колкото ни се виждаше. Отстрани се виждаха стъпките само на един човек, явно изкатерил я и преминал. Нахъсахме се взаимно и ние с моята дружка решихме да пробваме от края какво е положението. Оказа се доста твърд и улегнал сняг. След нас и другите двама преминаха.
Вървяхме вече 45 мин от вр.Конгур когато стигнахме табела указваща че ни остават още 45 мин до вр.Радомир. вече бяхме напреднали много с времето, краката започнаха да ме понаболяват, а и черни облаци ни заобиколиха. Факторите бяха много. Тогава взех най-трудното си решение за деня. Да спрем до тук! Преценихме времето нужно ни да се върнем обратно. Вече беше 13:00 часа, до тук вървяхме 5 часа и на връщани ни трябват още 5 часа. Ако тръгнем към върха ще увеличим с още час и половина. Облаците все по заплашително ми изглеждаха… с болка на сърце казахме на другата двойка, че ние за нас си преценяваме и обръщаме тук. Много се ядосах на себе си , на подвеждащата информация в интернет и на безсилието си. До сега не ми се беше случвало да не стигна целта за деня. Може да съм била на косъм да се откажа или да отрежа отклоненията, но от главната цел за деня никога не съм се отказвала. После се сетих и че скоро не сме правили такъв дълъг преход и има шанс да си прецакам вече прецаканите колена. Бясна със сълзи на очите обърнах и тръгнах към хижата… не мога да опиша с думи разочарованието, безсилието и гнева които бушуваха в мен, имах нужда от тишина и никой да не ме закача за да мога да се събера и да го преодолея в себе си. Знам, че не е кой знае какво, че е безсмислена глупост дори абсурдна реакция, но въпреки това аз така си го преживявам и нямам власт над тези емоции. Дори сега пишейки това, част от емоцията се връща и сякаш буца засяда в гърлото ми…
На връщане решихме да минем през вр.Конгур поне там да се отбележим. Веднага след отделянето от основната пътека, атакувайки върха се разкри разкошна гледка към Гърция и Бутковско езеро и градчето покрай езерото. А по цялото било на планина Беласица се вижда границата ни с Гърция, която се състои от разпаднала се телена ограда на места напълно липсваща, а на други изцяло оплетена на кълбо и гниеща в ниската растителност.
От известно време се беше появил студен вятър и стана още по мрачно в синхрон с настроението ми. Много бързо направихме 2-3 снимки и потеглихме на долу. След няма десетина минути започна да ръси дъжд. Честно ли?! Денят ставаше все по очарователен… Още нещо да се прецака, няма ли?! Бързо извадихме дъждобраните, покрихме раниците и с най-доброто темпо на което бяхме способни по този така стръмен сипей поехме на долу. Още преди да стигнем вр.Конгур видяхме силуети на хора до го атакуват от другата страна и сега очаквахме да ги срещнем. Но поглеждайки по голата пътека на долу нямаше никой. Сигурно бяха предвидили дъжда по- добре и се бяха изнесли по от рано.
Вятърът ставаше все по силен и бръснещ с всяка крачка, а в комбинация с дъжда направо вледеняващ. Не бях си взела ръкавици (поредната грешка за деня) и от ляво, от където духаше вятъра, ръката я усещах с пареща болка при всеки порив на вятъра. Опитах с бъфа да я покрия, но напълно безуспешно. В главата си само повтарях, дано не завали по силно, докато стигнем поне гората, че с този сипей и голи скали ако се изсипе порой ще стане страшно ако и гръмотевици се появят направо не ми се мисли. След трийсетина минути слизане в тези условия поне дъжда спря. Тогава си позволихме да направим една почивка от няколко минутки за да хапнем нещо набързо. До този момент всъщност аз бях хапнала само единия сандвич от хотела още в колата като пътувахме- това беше преди 8 часа, а другарчето ми абсолютно нищо. Тогава видяхме същите силуети които забелязахме по рано, но този път вървяха след нас. Как сме ги пропуснали направо не знам. Когато минаха покрай нас ги заприказвахме. Оказа се че са намерили ниша в която да се покрият на завет докато попремине дъжда и след това са тръгнали след нас на долу. Били от Сандански и редовно идвали тук да се разхождат. Разделихме се, а ние си довършихме обяда. Вече добре подкрепени можехме да продължим и ние след групата от Сандански. Малко след като влязохме в гора ги подминахме ние, скоро след това пристигнахме и на хижа Конгур. Там беше адска жега и жарко слънце, никакъв помен от дъжд. Хората казаха, че само преръсило за малко. Погледнахме към върха и там все още се въртяха черни облаци, явно само там си се изливаше. След 5 минутна почивка отново атакувахме склона на долу. Краката вече доста ме боляха и все следваща стъпка беше все по- трудна. Ами тей като не правим зимни преходи, напролет ни е зор. Малко преди да стигнем при колата срещнахме друга двойка тепърва да се качва на горе, бяха с две кучета. Погалих едното и то взе че остана с нас, докато хората заминаха на горе с другото. Чак тогава забелязах, че е с ушен маркер, белег за безстопанствено куче. Животното определено познаваше пътеката, през цялото време тичаше напред десетина метра и спираше да ни изчака. В момента в които стигнем до него тръгваше отново напред. Изпрати ни чак до колата, беше много послушно и социално куче. Заслужи си да му дадем останалите сандвичи. Като видях колко е часа малко се ядосах. Беше само 16:30 и реално имахме време да качим и вр.Радомир. Но пък от друга страна не се знае горе какво се е развихрило. Казах си, че така е трябвало да стане. Сега имахме толкова свободно време, че можеше да се отбием и в комплекса Рупите, тей тей ни беше по път.
Разбира се, по традиция днес, за кой ли път пак объркахме пътя. Влязохме в с.Рупите, а комплекса се оказа от другата страна. Спряхме да попитаме един човек дали има път от селото, а той ни каза да се върнем по главния път и по нататък пресечката да влезем. Но пък ако все пак искаме може да видим древен град и без това сме в селото, а там се намира Хераклея Синтика. Преди години бях посещавала разкопките, но бяха съвсем в начална степен. Тогава случихме на страхотен човек, който ни разказа страхотни неща за района. Надявах се все още да е там, а пък и би ми било интересно до къде са с разкопките. Имах леки притеснения за пътя, че предния път беше доста разбит, но сега положението беше съвсем различно. Пътят е перфектно асфалтиран до самите разкопки и има обособен паркинг. Беше бая горещичко и слънцето препичаше безмилостно. Приближихме се до шатрата и да, беше същия човек от преди. Много се зарадвах, надявах се и сега да е така добре настроен. Бяха го обградили една камара хора без видим интерес от разкопките, а просто да си купят сувенирчета. Попитахме само набързо да си платим входа, но той ни каза директно да идем да обиколим, да прочетем табелите и да се върнем. Таман ще се е оправил с хората. Така и направихме. Разкопките значително се бяха увеличили. Вече наистина започваше да изглежда грандиозно, а тепърва оставаше още много и много да се разкопае. Когато се върнахме при шатрата беше останал само „историка разказвач“, както аз си го наричам и една по възрастна двойка. Поканиха ни да се присъединим на масата при тях. И тогава нашия човек започна своя увлекателен разказ. Каза ни, че всичко което виждаме е от римско време. Под този град има друг- гръцки, а под него тракийски. На времето е било много предпочитан район за заселване поради благоприятните условия. Също спомена, че за тях археолозите е най- интересен именно тракийския, защото от другите две епохи има вече твърде много по света. Разказа ни още много интересни неща, но няма как да пресъздам целия разговор. Лекцията продължи към час, а даже не усетихме кога мина. Много харизматичен човек.
От там все пак решихме да се отправим към комплекс Рупите. Като излязохме от село Рупите на главния пък в посока Мелник, малко след това взехме пресечката в дясно. Кара се по сравнително тесен асфалтов път на който има достатъчно указателни табели и няма къде да се обърка. Пред самия комплекс има разпънати шатри продаващи всевъзможни неща. От мед до прах за пране, маслини и магнитчета и всякакъв вид сувенири. Когото пристигнахме вече търговците събираха сергиите. В самия комплекс има широк паркинг на който оставихме колата. Почти всички туристи се бяха изнесли и разходката ни ставаше много приятна. Градината както винаги беше перфектно окосена и поддържана и беше само за нас с изключение на двама трима поизостанали туристи, които вече се ориентираха към напускане. Минахме на бързо през църквата, която е изрисувана в доста различен стил от традиционния. А от там се отправихме към обособения животински кът. Има различни видове пернати, включително пауни които огласяват целия комплекс с характерния си мощен писък. А езерото все така препълнено с десетки гладни червенобузи костенурки. Беше ни останал само един кроасан от провизиите. Накъсахме го и им го дадохме и след кратка но жестока борба , най- едрите екземпляри глътнаха парченцата направо цели. За съжаление нямахме повече, но колкото и да носим все няма да е достатъчно.
Вече доста уморени се отправихме към Мелник и нашето любимо ресторантче да вечеряме кашкавал на плоча и домашен сладолед гарнирани с хубаво бяло вино. Нашия „историк разказвач“ ни каза Мелник, че там всяка винарна се надпреварва да извади най- хубавото вино, а всеки ресторант най- хубавата манджа. Определено съм склонна да му вярвам!