Февруари е! Писнало ни е да лежим по СПА хотелите и да работим по ремонта. Вече мечтаем да идем някъде на ново място и да се разходим, да покоряваме върхове или те нас. И на двама ни се ходи някъде в природата да подишаме чист въздух. Но понеже все още не ставаше за високите върхове и дълги преходи, набелязахме един лек връх комбиниран с поредното СПА. Та върхът на който се спряхме е вр.Чумерна до гр.Елена. Но да идем чак до там само заради него не си заслужаваше да бием пътя, за това набелязахме едно две места. Пък то защо и хотел да не си вземем, и стана тя една…
Резервирахме хотел, задължително с горещ басейн или в случая с топло джакузи. На 20 февруари тръгнахме съвсем лежерно след като се наспахме сутринта в посока яз.Йовковци. Там се отбихме на първата ни дестинация. Това е едно място, което от известно време клиенти ми насочват вниманието и беше вече време да го посетим и ние. А именно “Мемориален комплекс Вълчан войвода” или както е по известен с името “Българския Стоунхендж”. Намира се на една голяма поляна до с.Раювци на брега на яз.Йовковци. На тази поляна хора с богато въображение и много талант са направили нещо красиво и много различно. Малко паркинга е тесничък и става сложно с паркирането с много коли, но не е невъзможно. Още в самото начало те посреща огромен каменен портал. Малко встрани се виждат някакви постройки от които може би в летния сезон се продават напитки и храна. Днес обаче очевидно нямаше да отвори. От там отъпкана пътека по самата поляна води до паметник на Вълчан войвода на чиято основа е написано на кратко за него. Вниманието рязко е пренасочено на ляво към група големи камъни наредени в кръг. Като първото нещо което се забелязва е релеф на всевиждащото око. Като доближихме и огледахме по-отблизо видяхме, че на всеки камък има изписано различно послание. Падна голямо четене…то не бяха 3-4 камъка, а сигурно две дузини… На някой от камъните има издълбани релефи на лица, а в центъра има камък наподобяващ ритуален жертвеник в който разбира се бяха нахвърляни монети.
От ляво на каменния кръг има построен и параклис в който разбира се запалихме по свещичка за здраве. А в далечината пред параклиса се вижда още един каменен портал. И цялата тази композиция е с изглед към яз.Йовковци – красиво и спокойно място на което определено бих изкарала един следобед с одеяло за пикник и лек обяд.
На тръгване от комплекса карахме зад една кола и понеже решихме, че и те си тръгват без да се замислим просто ги следвахме. А пък и от това село с две улици чак навигация не ни трябва, все някак ще се измъкнем. Но заблудени от другата кола взехме, че объркахме пътя и се озовахме в другия край на селото. Видяхме, че и други коли спряха покрай нас и хората слязоха и потеглиха по един черен път. Тей, тей бяхме там и решихме и ние да идем да видим другите какво дирят, да не вземем да изтървем нещо и ние. Оказахме се на друга голяма поляна с десетки каменни скулптури и релефи. Правени от различни хора, които всеки от тях е издълбал името си на произведението си. Изобразени са все велики българи, кой от кой все по реалистично направен. Мисля, че само там изкарахме поне час, а може и повече. На тръгване се заприказвахме с една жена, която продаваше мед. Там откарахме още 20 мин. като цяло доста лежерно ни тръгна тази разходка. Беше вече обяд и се запътихме към гр.Елена да дирим място за хранене. На центъра на града намерихме страхотно ресторантче с вкусна храна и обедно меню- просто прекрасно ни се нареждаха нещата.
След като хапнахме повече от обилно, трябваше да разтъпчем малко. Първото за което се сетих е Христовски водопад – много лека и лежерна разходка, завършваща с красив водопад. Вкарахме в навигацията директно водопада и потеглихме посока с.Руховци от там в посока Илаков рът. Някъде там по средата на пътя между двете села има един по остър завой на който има контейнер за отпадък на разширение- те там спряхме колата. Навигацията ни водеше към с.Христовци, но вече от опит знам, че от там няма пътека към водопада, за това пък през цялото с.Руховци има табели които да ни насочат в правилната посока. А в началото на пътеката до самия път има и табела показваща ни, че сме на правилното място.
Пътеката всъщност е черен коларски път, който в мокро след дъжд си е истинско предизвикателство. В нашия случай улучихме доста кал и подгизнала трева – истинско мочурище. Бавно и внимателно все пак успяхме да минем с минимални щети за обувките ни. Почти през цялото време е напълно равнинен терен, има само едно леко спускане, но то е съвсем незначително. Като цяло за 15-20 мин се стига до водопада. Малко по стръмно става непосредствено преди самия водопад. Още от черния път чувахме грохота на водопада и забързахме по първата отъпкана пътека да се спуснем надолу. Отведени под водопада, но на десетина метра от него. Следващата пътечка по нагоре води до самия водопад, но пък тя е изключително стръмна макар и само два метра дълга. Надолу се налагаше да се хващаме за някакви тревички и пръчки за да може някак на магия да не се изтърколим по калния склон право във водопада, но пък гледката и близостта до водата определено си заслужава. След кратка почивка и селфита потеглихме бавно в обратна посока и от там към хотела и джакузито, все пак на следващия ден и връх щяхме да катерим…
На сутринта ни очакваше хубава закуска и кафе. Ние вече екипирани за преходчето ни се явихме в ресторанта на хотела. А от там поехме към прохода Елена – Твърдица. От самия му връх се отделя друг път към хижа Чумерна, който е към 9 км, а от там пеша и към вр.Чумерна. Пътят не е в особено добро състояние, но не това ни притесняваше. Сякаш с всеки завой зимата се приближаваше все повече и повече. На около три километра от хижата целия път беше покрит със сняг и лед, а на всичкото отгоре вече се беше стеснил доста, надолу зееше бездна в която ако поднесе колата сигурно до на лято нямаше да могат да ни извадят. След поредния завой колата започна да боксува и леко да унася. Честно да си кажа малко ме достраша и предложих да спрем до там. Бях видяла леко разширение малко по надолу и се надявах да се доберем до там и да оставим колата. Все ми е тая колко километра горница ще вървя, по добре така, отколкото да се пребием някъде. Разбира се нямаше място да се обърне колата и връщането трябваше да е с шофиране назад. Шофьора обаче се справи повече от прекрасно и достигнал разширението успя да обърне колата и да я паркира в стартова позиция. Грабнахме раниците, щеките и доброто си настроение и потеглихме нагоре.
Други коли така и не видяхме, така че предполагахме, че ще сме единствените туристи за деня. След близо половин километър вървене забелязахме че пътят съвсем става зле. На места снега се беше стопил и се виждаше, че асфалта липсва, а камъните които стърчаха изглеждаха непроходими с кола. Добре, че я оставихме по надолу навреме, иначе не ми се мисли в каква ситуация щяхме да се окажем… Иначе маршрутът за пеша си е доста лежерен и както нямаше хора беше много тихо и приятно. Наоколо гората беше покрита в сняг, а слънцето се отразяваше по повърхността му. Сякаш всичко беше поръсено със ситен брокат. След трийсетина минути ходене, някъде там между дърветата се показа и хижа Чумерна. Оказа се по голяма от колкото очаквах. За съжаление нямаше никой, освен едно вързано куче с колибка. Добре би ми дошъл един горещ чай на слънце, но ще е друг път явно. Огледахме се на къде е пътеката за върха, пред самата хижа има композиция от стълб и забити ски в земята на които са закачени множество табелки, но на никоя не беше отбелязан върха който ние дирим. През тази хижа минава трасето вр.Ком -н.Емине и за това те бяха отбелязани. Добре че моята дружка е идвал и друг път, че бързо се ориентира и потеглихме посока кучешката колибка. Оказахме се в обсега на кучето. Не че не можехме да го заобиколим, но трябваше да нагазим доста снега, а само покрай него се виждаше отъпкана пътека. Първо решихме да го приближим леко и ако се наложи чак тогава да нагазим. Сетих се, че в раницата имам пакет с малки круасанчета, за всеки случай, видиш ли след обилната закуска сме огладнели. Извадих едно и с най- дружелюбния си глас му подвикнах: „Хей моцуно, знаеш ли какво имам за теб? Гладен ли си? Круасанчета ядеш ли?“. Първоначално ме гледаше стаписано, нон после започна да мята опашка и да скача неистово във въздуха. Чак леко се притесних каква височина достигаше и като пружинка навито подскачаше на едно място и се радваше. Дадох му храната, а то не с особен апетит я изяде. Очевидно не беше гладно, а по скоро се радваше да види хора. Погалих го до колкото можах, че с това неспирно мятане си беше трудна задачка и поехме на горе. Снега се увеличи значително, но за кратко. Самата писта беше доста заснежена и се наложи да погазим стабилно, но на билото снежната покривка изчезна, дори на места беше изсъхнало. И тук няма никаква маркировка обозначаваща посоката към върха. Добре, че моето другарче вече е идвал и знае, че трябва да завием на ляво и да вървим по черния път. Пътя води до някаква странна сграда, оградена с мрежа и опасана с камери. Може би е някаква метеорологична станция, но не знам със сигурност – просто гадая. А до сами сградата се намира и заветната ни цел за деня, а именно връх Чумерна с височината си от 1536м. Обозначен е с бетонна пирамида на която е монтиран голям метален кръст.
По билото вятъра беше доста бръснещ. Направихме си стабилна доза снимки, но като ни потекоха носовете, набързо събрахме панаира и газ да ни няма. Както винаги надолу буквално го изтичахме. Направихме една бърза спирка на хижата, за да досипя останалите круасанчета на пружинестото куче. То отново с леко пренебрежение се напъна да ги изяде, но ние не му се обидихме на липсата на ентусиазъм. Пак някоя и друга снимчица на табелките и местността и обратно на пътеката. Почти стигнахме мястото където паркирахме колата и се разминахме с две момчета възседнали едно бъги. Дали бяха туристи или се качваха да се погрижат за нашия кучешки приятел не знам, а може би просто се кефеха да си карат бъгито в сняг. Твърде бързо минаха и не спряха, за това и нямах възможност да ги заговоря, но както и да е. Ние се добрахме до колата доволни от приятната разходка. Явно се бяхме омотали в снимки и приказки, защото когато стигнахме града беше вече 14:30 часа. Седнахме в същото ресторантче от вчера да възстановим изгубените калории. Вече знаехме, че храната е хубава и нямаше смисъл да експериментираме. След стабилния късен обяд се отправихме към хотела и към сауната за да затоплим позамръзналите кокали.
На сутринта времето значително се беше влошило, нямаше и помен от вчерашното ярко слънце. Плътна мъгла, влага и студ го заместваха. За това и не се помотвахме повече и се отправихме към нашето свидно Габрово. Разходката макар и доста лежерна ни се отрази добре. Вече нямахме търпение времето да се затопли и да поемем към следващите ни цели…
