17 май 2020 год.
- Карловско пръскало
Височина на водопада: 30м.
Надморска височина: 1400м.
Денивелация: 850м.
Местоположение: Карлово , до хижа Васил Левски
Времетраене на пътеката в посока: 4:30 ч. 15км в посока
- Черното пръскало
- Водопад Сучурум
Местоположение: Карлово, централен градски парк до ВЕЦ Карлово
Вече втора седмица без карантина. Останали са само някой от противоепидемичните мерки, който реално не ни пречат да си правим плановите разходки. Колкото може да бъдат наречени планови. Миналата година още в началото попълнихме календар план график, къде и кога ще ходим с точност. И всичко беше изпълнено, да не кажа даже преизпълнено. Но тази година нищо не е както трябва и решеваме седмица за седмица. А тази продължаваме да сме на вълна водопади. Като цяло времето е смугляво и не е подходящо за върхове. А и все още сме в сезона с многото вода. Въпреки всичко , трябваше да изберем маршрут, с който да се натоварим повече физически. С цел трениране на издържливостта на тялото за бъдещите върхове. Стига разбира се да не пуснат пак КПП-тата , до края на годината трябваше да обиколим десетте първенеца и покрай тях още доста интересни места останали ни от предходната година. Та така решихме днескашната основна цел да ни е Карловското пръскало и според зависи как се чувстваме – Черното пръскало и водопад Сучурум. А като най- оптимистичния вариант да завършим и с Сопотския водопад.
Часът е 5:50. Другарчето ми разходки вече беше пред вкъщи. Този ден бяхме двете само, все пак не всеки би се наел да мине 34 км за ден, пресечен терен. Докато пътувахме, и двете по целия път се захласвахме по нацъфтелите макове, ралички и полета с казанлъшки рози. Обсъждахме тези дни да издирваме една поляна с макове под витата стена за да направим красиви пейзажни снимки. В 7:30 вече паркирахме колата на паркинга. Тази пътека , както и още няколко започват от централния парк на град Карлово. Миналата година идвахме заради водопад Сучурум, тогава правеха основен ремонт на парка и всичко беше изорано. Личеше си, че ще правят нещо грандиозно , не само „отбий номера“. В настоящия момент парка и пешеходната към него изглеждат изключително добре. Ако го и поддържат така, карловци ще имат хубаво местенце за отдих дълго време . Определено този град ще ни остане любимо място за посещение и това няма да ни е последното идване. За да стигнем началото на пътеката , трябваше да преминем през целия парк и малко преди отбивката за водопад Сучурум да поемем в ляво. Има навсякъде табели с туристическите маршрути и времето нужно за преминаването им. Като цяло пътеките започват от едно и също място след което се разклоняват всяка в нейната посока. Избраната от нас преминава през хижа Хубавец, хижа Балкански рози и стига крайната цел, хижа Васил Левски. От последната на 15 мин се намира и така прекрасното Карловско пръскало, нашата заветна цел за деня.
Началото на пътеката е стръмна и тясна с постоянно изкачване. Добре че си взехме щеките, защото беше и хлъзгаво. След петнайсетина минути стигнахме първата чешма , която беше пресъхнала. Това малко ни притесни, понеже очаквахме да има много вода. Като се има и на предвид разочарованието ни предната седмица от пресъхналия водопад Врачанска скакля. И за капак на всичко това, миналия ден получихме информация, че дебита на още един водопад посетен от нас миналата седмица е супер намалял за отрицателно време. Става въпрос за водопада към екопътека “Под камико” . Направо меко казано се притеснихме какво ще заварим, но вече бяхме тръгнали и отказване нямаше. А и другарчето ми се беше обадило предния ден в хижа Васил Левски, да попита дали работят и дали водопада има въобще вода. Отговора и на двата въпроса беше положителен.
Малко след чешмата минахме и покрай табела показваща ни, че навлизаме в национален парк Централен балкан. Десетина минути по късно нашата пътека се отклони на дясно в посока хижа Хубавец , а другата продължаваше на горе към хижа Добрила. С отклоняването на пътеката започна и по каменистия терен и все така стръмно и с постоянен наклон. Откриха се на места и панорами към град Карлово. И започнах да подканям по често да спираме за минута две под предтекст да снимаме пейзажа. В действителност имаше и бонус причина – да мога да си поема въздух от постоянното изкачване. Вече се движихме покрай реката, ту от едната страна ту от другата. Изградени са стабилни бетонни мостове и подпорни стени където е нужно. Все пак провизиите за тези хижи се носят на кон по тази същата пътека. Половин час преди хижа Хубавец има леко заравняне и вече се върви само в гората. Пътеката е много живопистна и следват водопад след водопад и различни каскади. Като цяло първото изкачване горе долу е към час и половина и до хижата още половин час. И това с цялото влачене , почивки и снимки. На равнинната част другарчето ми си намери камък в формата на сърце, горе-долу педя голям. Гледахме се въпросително: Сега какво да правим? Да го мъкне на горе или не? В крайна сметка решихме , че камъка не е много малък за да го носи през целия път. А и бяхме в самото начало на днескашния преход. Оставихме го на една по голяма скала , като забодохме до нея по дебела пръчка – кол и на върха окачихме букетче от бели горски цвете. Идеята беше на връщане да не го пропуснем и да си го прибере. След като завършихме нашето творение се отдръпнахме. В първия момент сами се шокирахме после се смяхме много. Приличаше като гроб на домашен любимец или на оброчна скала на която преди малко са се извършвали магии. За съжаление имаше опасност някой друг да мине и да си го хареса. Но си казахме че ако не го намерим на връщане , явно не е бил нейния.
Вървейки на горе минахме буквално транзит през хижа Хубавец. Много странно ни се стори, че пътеката минава директно през дворовете и на трите хижи. Но явно това е нормално в планината и на никой не му направи впечатление че минаваме от там. А по скоро че въобще не спряхме за почивка. От хижа Хубавец до хижа Бълканска Роза терена е почти напълно равнинен. Пътеката все така тясна и преминава от единия бряг на другия , посредством изградените мостчета.Трийсетина минути след хижата се стига до Мечи гроб. Това е истински гроб на мечка, затрупан с камъни и даже кръст с надпис “Тук почива баба меца стръвница 1955г.” На двадесет минути преди хижа Балканска роза е и отбивката за Черното пръскало. Подминахме я, защото пръскалото ни беше цел за на навръщане според зависи как се чувстваме. А й като цяло там няма обособена екопътека и не бяхме на сто процента сигурни. Решихме че ще разпитаме на следващата хижа за повече подробности. Поради равния терен и липсата на разговори заради шумната река, стигнахме сравнително бързо хижата. От засилката която бяхме взели, забравихме да попитаме за Черното пръскало и отново минахме транзид. Но не е проблем можехме и на връщане да го свършим това.
След хижа Балкански Рози , пътеката става на места по стръмна на места по равнинна със серпентини. Отново се движи по същия начин с мостчета покрай реката обградени от красива стара гора. Като почти на всеки завой виждахме или водопад или каскада. Малко преди поредната хижата по дърветата забелязахме, че много хора са се отбелязали дълбаейки имената си в кората. Бяхме искрено възмотени от вандализма на тези индивиди. Вървейки се зачетохме и забелязахме, че някой от надписите са много стари, още от 1960г.Очевидно тази вандалщина се корени много по отдавна от колкото сме предполагали. Забелязваха се и рисунки на всякакъв вид животни и човечета. Да , някой са красиви , но все пак трябва ли така да се осакатяват дърветата. Което ми напомня за други такива дангосани дървета. На една наша разходка от миналата година. Беше четвърти август , целта ни беше Деволската екопътека в Девин. Тогава направихме маршрута “малкия кръг”, коства ни приблизително пет часа с почивките, които не бяха малко. Терена е трудничък , на късо разтояние с голяма денивилация. Както и да е. Та там на върха в гората забелязахме дървета на които беше издълбана странна фигура. На много дървета една и съща! По дължина на дънера около метър и половина дулга и широка колкото самото дърво. Приличаше на огромно красиво перо. Голямо чудене се чудихм е , кой въобще си е играл да ги прави тези хиляди разрези толкова перфетни и толкова много. Така и не разбрахме тогава, нокой не знаеше. Та на скоро случайно четох , че така се придобива смола. Малко тъжно ми стана, как хората осакатяваме всичко до което се докоснем…
Отплеснах се. Да се върнем на нашия разказ и красивата Карловска екопътека. За наш късмет реката беше пълноводна, имаше изобилие от вода. И от там много шумна, от което ние продължавахме да вървим нагоре почти мълчайки си за да не се надвикваме. Което не беше проблем , дори така не ни беше скучно, защото бяхме захласнати по красивите гледки. Нямаше и много хора, да не кажа поти никакви. Само по хижите срещнахме по 2-3 човека, което направо си е нищо. Нас това ни устройваше перфектно. Както много често се шегуваме, че сме антисоциални. Не че ни пречат хората , но повече хора – повече врява.А ние искаме да се насладим на заобикалящата ни природа без излишни драми. И спокойно да си направим пейзажните снимки без да се съобразяваме да чакаме ,а после да бързаме. И видиш ли най- после таман ще направим перфектната снимка и някой индивид застане пред обектива. Това меко казано ни изнервя. За това колкото по- малко хора , по- добре, а без хич най-добре.
Малко след хижа Балкански рози се намира местноста “Казаните”. Това са няколко вира в реката , които от силното течение и завъртане са се образували в скалата под формата на полукръг и преливат един в друг. След като има направихме няколко снимки се върнахме към пътеката ни.Още със самото ни обръщане забелязахме, че минава човек който яздеше кон. Поздравихме го и после се заприказвахме с него. А коня беше прекрасно, перфектно поддържано животно. Личеше си, че стопанина си го обича. Не го попитахме , но най- вероятно това е коня с който се носят провизии до хижите.
Малко след „Казаните“ ни направи впечатление една огромна камара от сухи дървета. Видимо нарочно събрани и струпани на камара като клада. Беше доста високичка, по- висока от мен а аз не съм от най-ниските. Което пък ни напомни един наш стар разговор в който един приятел спомена с доза шеговитост. Как си представя един ден когато напусне този свят, че неговите близки и приятели ще направят клада някъде и ще го изгорят. Разбира се това няма как да стане в реалния свят , но веднага снимахме камарата за да може после да го бъзикаме , че сме му намерили подходящо място и че вече някой друг се е погрижил за събирането на дърветата. Вярно , че е на сред гората и ако го запалим там ще подпалим цялата гора. А на всичкото отгоре докато дойде момента хикс , въпростната камара вече ще е изгнила мнооого отдавна. Но това са само подробности , а все пак е важен предимно базика в момента.
В дванадесет пристигнахме на хижа Васил Левски. Първото нещо което забелязахме беше перфектно поддържаната местност. Свободно пасящи кокошчици. И един мъж който се разхождаше и оправяше някакви неща със сложени латексови ръкавици!? Поздравихме и решихме да потърсим водопада. И понеже чувахме реката тръгнахме покрай нея, но уви бяхме сбъркали притока. Върнахме се към хижата но този път я заобиколихме от горна страна и навлязохме в гората. И там чувахме водата , но пак бяхме сбъркали пътеката. Вече след половин час обикаляне на местността се поизнервихме, бяхме поуморени и гладни. А обяд и почивка планирахме като се върнем от водопада. Все пак попитахме хижаря на къде е водопада и той ни показа зад нас табелата. Толкова се бяхме въртяли , а тя била до нас. Вече във вярната посока, направо изтичахме последните метри до водопада. О, чудо! Намерихме го. Прекрасен, пълноводен и величествен! Хвърлихме раниците на земята и веднага се юрнахме да го снимаме и да му правим клипчета. Разбира се , последва стандартната фотосесия с чашите с вино и накрая малко селфита на фона на водопада. Не, не малко, а напротив поне две дузини. Този път се пооляхме мисля. И ние веднъж като кифлите да си направим 20 селфита за 3 мин…
Върнахме се отново на хижата. Попитахме дали биха ни направили кафе. Разбира се , жената не ни отказа. Просто беше леко смутена от това , че поискахме в нашите чаши да ни го налее. Идеята ни беше: понеже те са затворени чаши и си ги носим отстрани на раниците, да можем да си носим кафето надолу без да се олеем и постепенно да си го пием. Седнахме отвън на една от масите , на съседната таман се настаняваха една двойка , които бяха дошли сигурно дететина мин след нас. Заприказвахме се с тях. Те бяха посетили Черното пръскало като са се качвали на горе и от тях получихме доста точна информация как да стигнем до пръскалото. Междувременно още един мъж дойде, който идваше от хижа Равнец. А двойката се оказа, че ще се връщат през въпросната хижа. Другарчето ми извади корабетата които беше правила предния ден и мина по масите да раздаде на всички. Дали заради вируса или от свенливост не знам, но всичко отказаха. Върна се при мен и задружно си ги изядохме , все пак ни трябваха калории и за обратния път.
Докато обядвахме и си почивахме стигнахме до заключението, че този район много ни харесва. Бяхме впечатлени от пътеката и от хижата. Решихме, че отново ще се върнем, дори измислихме какъв ще ни е маршрута. А именно , че ще се качим от Карлово до хижа Васил Левски . Там ще пренощуваме за една вечер. И сутринта с бодра крачка се отправяме към връх Ботев. А от там слизаме през хижа Плевен към Априлци. Проблема е, че някой трябва да ни прибере от града и да ни закара до Карлово за да вземем колата. Но това ще го мислим по нататък, има време. Пък и вече имаме няколко варианта , кой ще е този прецакания.
И така докато обсъждахме плана за повторното ни посещение. Забелязахме петте кокошчици на хижарите, които си обикалят свободни и щастливи. Държаха се като истински домашни любимци. Затичаха се към нас, очаквайки лакомства или някаква храна да получат. В замяна мелодично ни припяваха. Другарчето ми разбира се не се сдържа и им даде храната която ни беше останала. За съжаление имахме само половин парче баничка хартисала. За това им се закани , че следващия път ще се погрижи да има достатъчно храна за да ги нахрани. Дори ако се наложи ще носи в чантата си и торбичка с царевичка. Все пак , пернатите са й слабост и е в състояние и цяло чувалче да влачи по пътеката.
След обилния обяд, другарчето ми реши отново да ме пробва с педложение да идем до Ботев още сега. Но само с погледа ми, преди да съм й казала каквото и да било на нея й беше ясен моя отговор. Явно лицето ми е било достатъчно изразително и е показвало категоричния ми отказах. Бях вече изморена, а имахме да извървим същия път на долу ако не й повече. Все пак и Черното пръскало трябваше да посетим. Въздъхна с разочарование и потеглихме на долу. Сетихме се и за камъка който оставихме с надеждата да ни чака още. Пътя на долу го изтичахме и отново минахме транзит през хижа Балкански рози. От там вече целта ни беше отбивката за Черното пръскало. Бяха ни казали, че малко след като като се съберат двата притока на реката има по широка част. Където трябва да пресечем босички, там е плитка и разлята и е по-безопасно за нас. Лесно намерихме въпростното уширени , но трудното от там започваше. Седнах на земята за да си събуя обувките и чорапите, а другарчето ми вече пресичаше хванала с една ръка щеките с другата обувките. И така спокойно както се събувах чух зад мене глас и подскочих. Мъжа който беше слязал от пътеката за хиха Равнец вече беше зад мен. Попита ме на къде сме тръгнали. Обясних му , че това е пътя за Черното пръскало, и че единствения вариант е да пресечем реката боси. Изгледа ме озадачено и пак ме попита дали сме сигурни ,че няма друг вариант. И да, найстина няма друг вариант. Попитаме как е водата, нямах отговор още. Но се провикнах на другарчето ми, която излизаше на съседния бряг. Извика ми през стиснати зъби: Ужасно студенааа!!!!! За миг усетих колебание в себе си, но решително станах и последвах нейния пример. На третата стъпка вече скимтях от болка. Водата беше наистина ужаснооооооо стъдена , чак до степен на непоносимост. Стори ми се че цяла вечност я пресичам тази река, която е широка 5 метра. Това си бяха най-дългите 5 метра в живота ми. А само като се сетех , че от там трябва да се върнем и направо ми призляваше. Излязох на брега и седнах веднага на един камък като продължавах да издавам леки скимтящи звуци. Въобще не разбирах как другарчето ми се бе овладяла и се държа толкова мъжки с това изпитание на издържливост или мазохизъм , даже не знам как да го нарека. Започвайки да се обувам видях как мъжа се завъртя на горе на долу явно търсеше друг вариант. И в крайна сметка се отказа и си тръгна. Бяхме истински възмотени как може малко студена вода да го оплаши. Добре де не беше чак толкова малко ,но щом ние можем да минем ,защо той да не може. Както и да е.
Потеглихме да дирим пръскалото. Още в началото срещнахме млада двойка. Попитахме ги от Черното пръскало ли се връщат. Казаха ни, че са направили опит , но са се отказали понеже било много стръмно. Успяли са да го видят в далечината, но достъп до него нямало. Което си противоречеше на информацията която получихме на хижа Васил Левски. За това решихме сами да видим какво е положението и да си преценим до къде ще стигнем. Познавайки другарчето си бях сигурна, че ще се стигне точно под него, дори ако трябва да се катери, лази или в най – лошия случай лети в някоя пропаст. Знаехме ,че трябва да се движим само покрай реката като на няколко пъти трябваше да я пресечем. Сега поне имаше камъчета по които да стъпваме и не беше нужно да прецапваме през водата. На едно от пресичанията аз се подхлъзнах стабилно и направо тръгнах да падам на зад. Добре че си носех щеките. В последния момент ги забих в реката и успях да запазя равновесие. Но в този момент другарчето ми връхлетя зад мен и трябваше много бързо да реагирам да се изтласкам напред. Защото камъкът не беше достатъчно голям и за двете ни и най-вероятно щяхме задружно да си цопнем в водата. Успяхме да пресечем без да се намокрим и от там пътечката продължаваше стъмно на горе и покрай реката. Накрая се оказахме на 50 метра от водопада и разбрахме младежите малко преди това какво имаха предвид. И както вече всички знаят , че аз съм малко спъната в краката. И казах категорично, че аз по този отвес няма да сляза. Твърде рисковано е за мен да се пребия на долу. Другарчето ми обаче реши, че ще слезе да снима водопада от долу, а аз останах да му се любувам от далеч. По принцип в случаите когато се разделим по някаква причина, аз винаги гледам да имаме визуален контакт, за да съм сигурна, че ако нещо се случи ще мога да реагирам максимално бързо. Рядко се случва да я губя от поглед, когато това се случи винаги е за кратко. И така другарчето ми внимателно тръгна на долу. В някакъв момент я изгубих от поглед зад една скала под мен. Чаках известно време, реших че се е спряла да направи някоя снимка. След 3-4 мин вече започнах да се притеснявам , че не я виждам. И таман тръгнах да слизам и аз на долу за да видя какво става и тя се показа от другата страна. Успокоих се и пак си седнах. Така десетина мин се наслаждавах и почивах, докато тя правеше фотосесията от близо. Когато тръгна да се връща забелязах, че Гери минава по отсрещния бряг надолу по течението на реката ,а не в посока към мен. Съответно станах и започнах да викам и да размахвам щеки за да ми обърне внимание. Тя се спря и ме потърси с поглед , така няколко секунди. Накрая ми даде знак да тръгна и аз на долу по течението и ще се пресрешнем на реката там където пресякохме по камъчетата. След като вече се събрахме, тя ми разказа , че била паднала и добре че не съм тръгнала и аз на долу. Въобще варианта за стигане на пръскалото не е от там , а през цялото време трябва човек да се придържа в ниското по реката. Така по камъните малко по малко се стига до подножието му. Сега е момента да вмъкна , че си купихме и за двете ни по една свирка, които си ги закачихме на раниците. В случай че нещо стане и се изгубим, пропаднем или бедстваме някъде , когато чуем хора на близо да свирим със свирките за да ни намерят по лесно. Та в този момент тя решила да използва въпросната свирка за да ми привлече вниманието , понеже не ме е виждала къде съм точно. Но както тя не беше чула моите викове , така аз не съм чула свиренето. Водопада беше толкоева грандиозен и от грохота му нямахме шанс да чуем каквото и да било . И разбира се за капак на всичко и обхват на телефоните нямахме. Малко патова ситуация , но както по нагоре казах в такива случаи гледам да имаме визуален контакт поне.
Ииии дойде момента отново да събуваме обувките и да газим в ледената вода. Сега и като знаех какво ни чака направо ми се доплака…. Щеките в едната ръка, обувките здраво стиснато в другата. Поех дълбоко вуздух , стиснах зъби и нагазих в ледения ад… Понякога се чудя защо си го причиняваме. Озовали се на отсрещния бряг с нова доза скимтене от моя страна и тихия протест на другарчето ми, вече ни беше смешно. Понеже знаехме, че няма къде да газим вода отново днес. Започнахме да се шегуваме и даже си направихме фотосесия в която някак трябваше да си държим по някой крак високо вдигнат за да се вижда че сме боси. Но в същото време и двете да сме на селфито и като цяло да се вижда пълната комична ситуация. Голямо кривене падна. На няколко пъти другарчето ми да падне , защото тя беше права а аз още си седях на камъка. Не че и аз нямаше да се претъркуля на няколко пъти, но някак аз бях в по стабилната поза.
След като се наиграхме потеглихме отново на долу. И вече наистина тичахме с нетърпение да разберем дали камъка- сърце ни чакаше или има вече нов собственик. След всеки завой и заравняне очаквахме да видим нашата „оброчна“ скала. Но все не се показваше. Вече мислехме , че сме я пропуснали. Но как се пропуска такова нещо, освен ако някой не го беше развалил. Вече усещах отчаянието в гласа на другарчето ми, че няма да го намерим и че някой друг си го е харесал. Закани се следващия такъв камък , без значение колко е голям и тежък, че ще си го мъкне през целия ни преход за да е сигурна , че никой няма да й го вземе. Дори в някакъв момент и аз взех да се съмнявам дали вуобще не сме го подминали. И там на финала преди голямото спускане видяхме нашия кол с бели горски цветя така да си седи. От далеч забелязах, че всичко си е там. Развиках се: Там е! Виждам го! Затичахме се още повече сякаш някой ще ни изпревари и ще го грабне из под ръцете ни. А то жив човек няма наоколо…. Определено някой го е забелязал и разглеждал ,беше поставен по различен начин, но все пак са ни го оставили. Другарчето ми вече беше щастлива и спокойно можехме да продължим посока Карлово.
Както си вървяхме започна да се чува музика. В първия момент решихме, че е някаква цигания която се чува от града. Но колкото повече вървяхме , толкова по ясна беше музиката. В някакъв момент вече различихме и мелодия. Всъшност се оказа музика на живо и то доста приятна. Стигайки една панорамна скала спряхме.Ние бяхме малко под скалата, а хората отгоре и не ни виждаха. Двама младежи свиреха, а единия и пееше Беше много красиво. Послушахме ги няколко минути и придължихме. Вече подминавайки ги, видяхме че са голяма група. Спряха музиката и певеца каза: “ Дами и господа , които ме слушахте. За днес това е от мен“. Бяхме стигнали на 20-30 метра от тях и другарчето ми се спря рязко. Обърна се и каза: „Много добре ви се получава. Браво!“. Аз изказах съгласие с нейните думи. Младежите бяха леко шокирани от реакцията, но благодариха и ние продължихме. Много ме радват такива хора. Винаги съм харесвала музиката на живо. А когато е изпълнена добре напрово настръхвам. Може би за това и харесвам малките пиано барове. Просто да седна и да се наслаждавам на таланта на хората.
И така, следващата цел беше водопад Сучурум. Който буквално се намира на 100 метра по асвалтов път от въпросния централен парк в двора на ВЕЦ-а. Не че не сме го вийдали, но така и така бяхме там ,нищо не ни костваше. А и още от пътеката го чувахме как бучи, което означава че ще е и много пълноводен. За нещастие , този същия водопад беше станал медийно известевн предната седмица с нещастен случай. Един младеж от града дошък до водопада видимо пийнал. Срещнал негови познати и им казал че отива да поплува. И с какъв акъл тези хора са го оставили да се доближи до водата не знам. И днес виждайки колко пълноводен е водопада и знаейки колко ледена е водата съм сигурна, че е нямал дори минимален шанс за оцеляване. Колко тъжна и колко нелепа е цялата случка. За съжаление обаче често се случват тези инциденти. За това ние с другарчето ми предварително винаги проучваме района, метерологични условие и възможни опасности. Гледаме да сме оборудвани с всевъзможни неща ,които биха ни помогнали в дадена ситуация. Вярно раниците ни стават все по тежки, но ако от това зависи живота ни – така да бъде. Имаме и сключени туристически застраховки с цел ако се случи най-лошото да олекотим ситуацията за нашите близки. Това са неприятни неща, но смятаме, че човек като тръгне в природата трябва да осмисли всички тези варианти и да буде отговорен за себе си и блиските си. Като цяло гледаме да сме полужителни и приемаме всичко от хумористичната страна. Смеем се често , че това си е варианта на природата за естествения подбор. А когато станем свидетели на целенасочено унищожение на природата от страна на човечеството, коментираме колко по лесно би било сега един апокалипсис да дойде , да ни затрие всички и земята да си съществува в хармония. Ние хората сме като злокачествен тумор на земята , който е пуснал разсейки навсякъде и бавно убива приемника си. И ето един Covid19 може да е опита на природата да се излекува от нас….
Та както и да е, отново се отплеснах…. Те така завърши нашата разходка. Разби се отново бях забравила „скъпоценния“ тефтер, но сега бяхме подготвени с резервния. През целия път на връщане за Габрово описахме днескашния ден. Накрая скъсах изписаните страници и вкъщи ги залепих в основния тефтер. Какъв тефтер става само…