24 май 2020 г.
- Местоположение: Осоговска планина, област Кюстендил
- Надморска височина:2252 м.
- Достъп: лесен
- Километри в посока: 18 км.
- Начална точка: между хижа Осогово и комплекс Трите буки. Покрай ски пистата, има табела, черен път.
- Маркировка: много добра
- Денивилация :700 м.
Денят е 24 май. Първият ми почивен 24 май за последните 11 години и можеби последния ми. За това решихме , че задължително ще идем някъде на разходка, за да го отбележим. По принцип днес трябваше да е ден за вр. Ботев. А мен истински ме е страх от този преход. Наистина нямам обяснение защо. Изпитвам някакво страхопочитание към този връх и всеки поход към него. Макар че всички ми обясняват , че реално не е кой знае какво, аз си оставам с това явно измамно чувство към него. И в този случай милия брат на другарчето ми , беше така добър да ми удари едно рамо и да ликвидира идеята в зародиш. С предтекста, че горе ще духа вятър над 30 км. в час. И най-вероятно и дъжд , което в последствие се оказа факт. И така остана резервния план вр. Руен. Тук е момента да вмъкна, че от едно известно време се надграждаме. Както винаги съм казвала, че разходките в България другарчето ми ги организира, а извън аз. Това разбирателство се случи от самосебе си без много , много обсъждане и драми. Та от известно време другарчето ми по разходки ме обеждава, че видиш ли това ще ни е най-дългия преход за ден в км. Първо беше за Кадемлийското пръскало- 30 км, после за Карловското пръскало 34км ги направихме, а сега този преход се очертава да е 36 км. И така всеки следващ ни е уж най-дългия…до следващия път! Просто вече някак си не й вярвам и започвам да се чудя къде ли ни е границата. Никога не съм предполагала, че някога ще стигна такива лични рекорди. На този преход разбира се, цял ден не спрях да се бъзикам по темата. И тя съвсем сериозно ми отговаряше, че плановете в главата й се сменят постоянно под влияние на нестабилната обстановка. Така , че дори и тя не знае след два дена какъв план ще изникне. И за да ми затвори устата ми казва , че Ботев е приоритет и е много под тези километри…
Та връх Руен се намира на Македонската ни граница и трябваше да тръгнем от много рано. Часът е 2:30 през ноща. Едвам си отварям очите, не знам къде се намирам и какво се случва. Въобще мозъка ми е блокирал и се чуди каква е тази аларма. Съвсем изключва информацията , че ще се пътува. Обърнах се и заспах отново. В 2:40 отново аларма. И в този момент се сещам, че аз всъшност трябва да ставам. Поглеждам другарчето ми писала за да ме провери. Драснах й бързо , че ставам и се изтрелях от леглото. В 3:30 тръгнахме от Габрово посока София. От там посока Кюстендил и хижа Осогово. Предния ден говорихме с хижарите за да получим информация за обстановката и печатите за книжкитени със стоте национални обекта и десетте първенеца. Казаха ни да паркираме пред хижата. От там започвала пътеката и от там се вземат печатите. За това на навигация сложихме директно хижата като крайна точка. По път ни хвана изгрева, беше наистина много красив. Спирахме на няколко места за да правим снимки и да се наслаждаваме. Пред нас се ширеше Рила планина, а огряна в сутришните лъчи е нещо наистина великолепно. В 7:15 вече бяхме на въпростното място. Нямаше много къде да паркираме и с помоща на един любезен господин , другарчето ми успя да паркира биквално на ръба на една пропаст. Аз едвам си извадих раницата от задната врата. Щеше да е много забавно да се пребия още преди да сме тръгнали на горе.
Хижата още не работеше , за това задачката с печатите щяхме да я свършим на връщане. Заприказвахме се с човека, който ни помогна с паркирането. Той явно беше идвал и друг път и ни насочи на къде е пътеката. Попита ни ние да не би да сме от ориентирането. Не знам защо така реши наистина. Ние сме просто две приятелки , които обичат да се разхождат, да откриват нови места и преживявания. Тръгвайки в оказаната ни посока се озовахме отново на основния път. Трябваше да повървим 200-300 метра по асвалта до началото на пътеката. Бяхме малко шокирани , защото минахме поне 3 или 4 безплатни паркинга направени съвсем на скоро. Бяха абсолютно празни, а ние се намъчихме да се натикаме на онова половин свободно парко място. Защо хижарите не ни казаха да си паркираме долу , идея си нямам.
Както и да е. Стигнахме до началото на пътеката. Там има табели с инаформация за планина Осогово и маршрута до най-високия й връх – вр. Руен. От там тръгнахме с бодра крачка на горе. Пътеката е стар коларски път и е измична. Няма голяма денивилация и разходката е съвсем лека и приятна макар и доста дълга. Още от начало забелязахме телове и въжета навсякъде разпръснати. Зачудихме какво въобще правят там. После в някакъв момент остановихме , че са остатъци от електропастир, който очевидно не работеше и се разпадаше. Явно нямаше кой да мине и да си го поправи. Всъшност после разбрахме че има , но така е много по-лесно да не се прави нищо по създалата се ситуация. Това с ел.пастира ни озадачи леко. Другарчето ми беше чела много пътеписи за тази пътека, но никъде не беше опоменато за животни в района представлявайки заплаха или било то само като препядствие.
Разбира се ние отново изтеглихме късата клечка. Като туисти , които доста често са първи за деня , редовно обираме негативите. Двадесет минути по на горе на нашата туристическа пътека се бяха настанили голямо стадо с говеда. Към петдесет броя кравички, бичета и теленца. Като цяло нямаме против животните , те не са виновни за нищо. Но хората които по принцип трябва да се грижат за тях са друга тема.
Та ситуацията беше такава: от лявата ни страна бяхме заградени от ел.пастир , който все още беше здрав, от дясно гъста и непроходима иглолистна растителност, а срещу нас голямо стадо животни. Почувствахме се като в капан. Направихме опит да ги сплашим, но успех нулев. Даже мисля че стана обратното. Всички се събраха по плътно и вече ни гледаха все по втренчено , като заплаха на малките си. Все пак решихме , че ще пробваме да ги заобиколиме от дясно през храстите. Всички ходили в този район знаят за какво става въпрос. Въпреки всичко направихме опит да си поправим път през храсталаците. След 15-20 мин борба, раздрани крака и през клиновете, а минали само някакви 20-30 метра. Озовахме се през нещо като рекичка или отичаща се вода,не ни беше много ясно. Просто нямаше ка да ги заобиколим от там и се върнахме отново на пътеката. Свирихме със свирките с надеждата да се оплашат и да заминат на някъде , но все същия неуспех. Бяхме карали 4 часа през ноща за да стигнем до тук и нямаше как да се откажем толкова лесно. С изглед на това, че на повечето малки населени места повечето хора се познават, другарчето ми реши да се обади на хижарите от хижа Осогово, за да попита дали знаят на кого са въпросните кравички и дали има вариант да дойдат да си ги приберат в огражденията.Все пак беше рано сътрин и може животинките сега да са скъсали ел.пастира и собствениците въобще да не знаят. Макар , че като видяхме по надолу състоянието на въпросния пастир беше малко вероятно така да се е случило. Все си мисля, че някога са взети едни пари по проект и вече на всички им е все едно какво се случва тук.
Пасището на животните се намира на не повече от километър от хижата, и е нормално хижарите да разполагат с нужната ни информация. Вдигна един любезен човек и обясни, че не знае на кого са. В този момент попита някой , който очевидно е до няго , дали той знае на кого са. А отговора бил, че просто трябвал да ги заобиколим.След което не изчакал и секунда, най- нахално взе телефона на хижаря и директно започна да обяснява с тон , че трябва да ги заобиколим, какъв ни бил проблема…!!! другарчето ми обясни каква е ситуацията,но явно от неразбиране от отсрещната страна я чух вече и тя с тон и троснато да му отвръща: „Връщаме се!!!“
Малко по- късно в последствие, срещайки се на върха с любезния господин от паркинага разбрахме , че са ни перифразирали и се разпространява версията – „Две момичета са видяли крава и се връщат. Ха,ха ха!“
Та да се върна на това как преодоляхме ситуацията. В някакъв момент на мен ми дойде идеята , защо пък да не минем през заграждението им. Където пък имаше към трийсетина коня. Още не бях изказала напълно предложението си и другарчето ми в пристъп на гняв вече натискаше с крак въжетата и едното колче. Очевидно вече много изнервена от цялата ситуация. За съжаление ограждението не подаваше и реших все пак да й помогна като откача въжетата от куките с ГОЛИ ръце. От което тя ме изгледа стаписано, но просто продължи на пред без да коментъра. Разбира се после като вече спокойни вървяхме на горе , тя ми се накара с какъв акъл съм посегнала към въжетата с голи ръце, ами ако наистина имаше ток!?! Не знам защо , но явно реших , че като са толкова много накъсани на долу и кравичките си преминават свободно , явно няма да има ток. Очевидно добро решение, но все пак рисковано признавам си.
Тръгвайки през поляната се наложи да минем през торището на животноте. На места краката ни затъваха почти до кокалче, което беше меко казано ужасно. А това беше само началото на маршрута и нямаше да бъде много приятно да вървим над 7 часа с мокри,мръсни и вмирисани дрехи и обувки.
И така се озовахме при стадото кончета. Те бяха много по- миролюбиви и очевидно доста сънени. Явно не очакваха посетители толкова рано сутринта. Докато вървяхме бавно и внимателно покрай тях за да не ги оплашим. Един прекрасен тъмно кафяв кон се протягаше блаженно до нас в тревата. Направихме 2-3 снимки е се изнесохме по най-бързия начин. Все пак загубихме достатъчно време в „борба“ с кравичките и телефонни разговори. Намерихме си пътеката. Отново се наложи да откачаме въжета за да минем. Малко след това вече беше и момента в който все пак другарчето ми ме смъмри за безотговорното ми хващане с голи ръце.
Първата ни почивка беше след час и половина на заслон Превала. Който е малка стаичка , оборудвана с малка печица, дърва, посуда и консерви за някой в нужда. Отпред има навесче с барбекю, масичка и пейки. Малко преди да стигнем въпросния заслон ни подмина джипка. В последния момент видях че отзад има натрупани колчета и въжета , същите като тези които откачих на ел.пастир. Най- вероятно това бяха младежите които трябва да се грижат за съоражението,явно неуспешно. Другарчето ми се ядоса, че не ги беше видяла на време за да ги стопира и да им се накара. И съм сигурна,че щеше да го направи. Толково много им беше ядосана…
Първоначално почивката ни трябваше да е пет минутна, но не винаги се получават нещата такива каквито ги мислим. А този ден имахме изобилие от непредвидими ситуации. Точно седнахме и докато правихме разбор на случилото се , забелязахме колоездач , който се задаваше от към пътеката. Другарчето ми реши да го попита , дали и той е имал приключение с кравички. Оказа се ,че колата минала непосредствено преди него, ги е разпръснала и е минал безпрепрядствено. Започна една приятна раздумка и така неусетно момчето се присъедини към нас за обяд. Така петте ни минути се проточиха в половин час. Разменихме си кординати и се разделихме с уговорката , когато дойде в Централен Балкан да се обади и да го разведем в околноста или ако нямаме възможност поне да го насочим в коя посока да поеме.
Появиха се и други туристи, още 4-5 човека. Вървейки на горе решихме да се движим предимно по лятна маркировка и да подсичаме повечето върхове с изключение на някое и друго хулмче. А за навръщане оставихме да минем по зимната и да качим всички върхове по пътя ни. Така за има няма още 2 часа стигнахме на връх Руен, като при едно от изкачванията се разминахме с нашия нов приятел. Очевидно с колелото на горе доста бързо се е справил. На върха се намира и заслон Руен. Малка постройка с навес отпред , масички и дарва за огрев. Не влязохме вътре и за това и не знаем какво има вътре. Което в момента го отчитам като грешка или по скоро липса на информация към сегашния момент. На върха се открива много красива 360 градусова гладка. Като от едната страна е Македония от другата България. Сигурна съм, че при доста по ясно небе ще е още по спираща дъха. Направихме много бърза фотосесия с чашите. Започваше да вали , вятъра беше доста силен и ние не се застояхме много. Пък и все пак да не пречим на другите туристи да си направят снимки и да се полюбуват на върха.
Някъде там на финала на изкачването, усетих остра болка над лявата пета. Игнорирах я разбира се , но на връщане направихме кратка почивка на заслон Руен. Събух си обувката да видя все пак за какво сртава въпрос. Имаше само зачервяване и лека подутина, нямаше рана. Не ми стана ясно , защо и от какво въобще ме заболя. Нито обувките бяха нови ,нито им беше първия дълъг преход. Да не кажа , че този си беше доста по лежерен от към наклон. Отново се обух и взехме да тръгваме и още от първата стъпка пак усетих остра пареща болка на същото място. Всяка стъпка беше болезнена и сякаш ток преминаваше по целия ми крак. Да кажем , че се попритесних. Не беше сега момента крака да ми прави въртели, все пак трябваше да сляза едни 18 км надолу. Решихме да го приемем от смешната страна. Започнахме да се базикаме , че всеки път трябва да ми стане нещо на някой крак, очевидно са ми слабо място. И ако се минем без някакъв такъв инцидент то все едно никъде не сме ходили и не ни е било интересно. Така варианта да мина всички върхове на долу пропадна с гръм и трясък. Разбрахме се , че аз ще вървя долу и ще подсичам, а успоредно с мен Другарчето ми ще качва връхчетата. След всеки връх ще се чакаме на местата където пътеките ни се пресичат. През по голяма част от времето имах визуален контакт с нея , с няколко изключение за по 5-10 мин.
След третото такова връхче вече пътеките ни се събраха за постоянно. Наближавайки заслон Превала, забелязахме че гранична полиция са спрели там. Малко преди да стигнем до тях те тръгнаха надолу с джипа си. Още една кратка почивка и отново на път коцукайки. Малко по надолу пак настигнахме граничарите този път на изоставената застава. Сега ни забелязаха и не тръгнаха на долу. Като стигнахме при тях, другарчето ми реши и тях да разпита за кравичките. Голяма сага ни беше това през целия ден. След кратък разговор с тях се останови , че всички знаят чии са животните но никой нищо не прави. Това с запречването на пътя от животинките си е честа практика , и на собсвеника въобще не му пука. Но въпреки всичко , полицаите бяха много мили,и ей тей както си приказваме ни направиха рутинна проверка. От тях разбрахме , че хората често ходят в планината без документи, което според нас си е абсурдно. Даже се пошегувахме , че ако нещо случайно стане с нас бива да имаме по една лична карта, за да могат да ни разпознаят после. Мисля че бяха леко шокирани от черния ни хумор, но това са си фактите , няма смисъл да овъртаме. А след това ги и шокирахме с мазохистичното си еднодневно пътуване, което си стъкнахме в техния район. Не всеки ден се срещат явно с такива луди като нас. Получихме от тях ценна информация и за друг интересен връх в района им. След което ни посаветваха да побързаме да слезем , давали към пет да завали . Което си беше много мило от тяхна страна, защото наистина като се качихме в колата можеби десетина мин след това ни заваля пороен дъжд. Като идея имахме и водопад Полска скакавица да посетим. Той ни е един от любимити, но с оглед положението с крака ми се отказахме. Макар, че предложих на другарчето ми, тя да слезе да направи някоя и друга снимка, а аз ще я чакам в колата. За мен наистина не беше проблем , все пак се намира само на петнадесет минути от началото на пътеката. Но тя категорично отказа и потеглихме направо за Габрово. Което пък се оказа добро решение. Както казах 10 мин след като се качихме в колата ни заваля ужасен порой и нямахме шанс за водопада. Само дето щяхме да си губим времето да въртим с колата. От Кюстендил до София дъжда не спря. Беше толкова силен , че на магистралата всички се движеха с 50 км в час и се държеше голяма дистанция. Само някой и друг джип си позволяваше да изпревари но пак с малка скорост. На места даже коли отбиваха в страни за да изчакат да попремине малко. Вече от София до Габрово съвсем по спокойно пътувахме, на места дори не беше капвало дъжд. Но това което ни потресе беше километричното задръстване за влизане в София. Направо не знам как живеят тези хора. Всяка неделя следобед да влезеш в София си е истински ад…