06.06.2021год.
- Време в посока – 50 мин
- Начална точка – Бузовград
- Трудност – лесно
- Маркировка – отлична
Надявах се 2021г. да е по- добра от предходната. Вируси, карантини, забрани, всичко да си дойде на мястото. Но уви нищо подобно! Екшъна продължава с пълна сила. Случиха се много трагедии и обрати покрай мен и загубих желание да пиша за каквото и да било. Както казват хората всяко зло за добро – едни хора си отиват , други идват на тяхно място. Та от скоро вече усещам, че започвам да си възвръщам вътрешния мир и се заражда желание в мен да изразходя малко мастило по така познатите тефтери със спомени и преживявания.
Другото шантаво в тази е година е времето – ама съвсем се обърка. Януари в февруари такива хубави и топли месеци та чак и разходки с колелото из габровските баири сътворихме. Та като почна от края на февруари та чак до края на април едни снеговалежи, едни чудеса. Много потискащо ни подейства. Имах големи планове да започнем върховете по от рано, но уви времето имаше други планове. И до ден днешен – 6 юни, все едни дъждове и студ. Някакви 4-5-10 градуса се редуват и от време на време по някой хубав ден и то да вземе да се случи докато съм на работа – направо чудничко! Страдам си тихо като гледам как се излива поредния порой , а тези от прогнозата все ни обещават „това са последните студени дни“, и така два месеца вече…
Та днес се очакваше да завали късния след обед , а преди това да вдигне някакви си 20 градуса. Юпии…! За съжаление беше много рисковано да атакуваме някой връх , а пък и бяхме малко снощни и щеше едно мъчение да падне на някой по дълъг преход. За това решихме да направим нещо съвсем леко, лежерно и близко но все пак да сменим малко въздуха. Първо мислехме да идем в посока В.Търново, златния водопад , областта и най- после да си купя хубави туристически обувки от В.Търново. Оказа се че в неделя магазина не работи, което си е съвсем нормално и за това направихме рязка смяна на посоката към Казанлък. Някога бях чувала големи суперлативи за комплекса Дамасцена, а се сетих че сега и розите трябва да са нацъфтели.
Разбрахме се да тръгнем в 7:30 сутринта. Мале, голяма грешка!!! В 6:20 ми звънна телефона и в продължение на няколко минути се чудя защо въобще звъни и какво иска от мен. Както по горе казах бяхме малко снощни, прибрахме се късно и бях изпила малко повече от нормалното. Не че бях пияна, просто се бях размазала подобаващо… Та в 6:20 въобще не можех да разбера какво се случва и за какво иде реч! На втората аларма имахме малко напредък и душата беше почти се върнала в тялото и горе долу започнах да осъзнавам този телефон какво иска от мен. Не може да се каже че скочих от леглото , по скоро излазих и се завлачих към кафемашината. Така вече положението се подобряваше няколко единици повече , но въпреки огромната доза кафе, паста за зъби и вода за уста дъхът ми имаше така „приятните“ нотки на бъчва. Хмм.. дано не ни спират полицаите.
В 7:30 вече пътувахме към прохода Шипка. По голямата част я минахме в пълно мълчане, явно всеки от нас се мъчеше да дойде на себе си. Тази Шипка хич не я харесвам. Не знам дали друг път сум споменавала , но много ми тежи и от скоро забелязвам , че започва да ми става лошо по завоите. С напредването на годините и търпимостта ми намалява драстично. Ужас ! Остарявам !!!
Малко преди да влезем в Казанлък , една полицейска кола беше спряла , аууу дано не ни спрат. Отбиха ни от главния път и ни показаха да продължим в посока село Шейново. Добре, до тук се разминахме. Надявахме се само да не е станало нещо много лошо и за това да са затворили пътя. На Шейново спряхме да пием по едно кафе. Докато чакахме да си поръчаме , дочухме мъжът пред нас да казва , че бърза да се прибере , да облече детето в носия и да го заведе на празничния розобер. Ето сега нещата си идваха на място, разбрахме защо са ни отбили. Зарадвахме се че не е заради нещо лошо, а напротив – за нещо много хубаво. Всека година се организира събитие за розобера на маслодайната роза. Кой да се сети да провери кога е празника на Казанлък. Така и така седнахме решихме и да закусим и междувременно да разровя за местните събития и празници. Разпитахме и човека дето ни сервира , той пък взе че се провикна към съседната маса за информация и стана тя една… Главно разбрахме , че сме закъснели , че града е вече затворен и единствения ни шанс е пеша до там , което си е час и нещо и пак няма да успеем . най много да се вредим за шествието в 12, каквото ще да значи. Благодарих за информацията и се зарових в сайта на община Казанлък да прочета по- подробно за какво иде реч. Оказа се че сме случили фестивала на розата, което пък от своя страна не е особено трудно, защото продължава почти месец и половина. Като се почне от 14 май та чак до 20 юни има постоянно събития. Интересното в случая е , че като съседен град нищо не сме разбрали, биваше някое и друго плакатче да наслагат тук там и можеше по целенасочено да ги уважим. Сега се наложи на място да смятам времена и кое как да го завъртя като последователност за да се включим все някъде в програмата. Обаче сметките хич не излизаха добре. Не само че нямаше как да се включим , но и за да видим вече набелязаното трябваше да обикаляме твърде много заради ограниченото влизане в града. Та все пак поразместих местата , така че тези дестинации които са в града да останат за по следобеден час за да може вече шествията да са поприключили и да стигнем безпрепятствено.
По новия план първата ни дестинация беше екопътеката към мегалита „Вратата на богинята“. Началото й е в Бузовград на 5 км от Казанлък. В интернет има много добро и подробно описание на всички етапи на трасето. Точно както бях прочела преди последната къща в Бузовград завихме на ляво , там преминахме с колата по мостчето и паркирахме. До самото мостче има табела обозначаваща началото на пътеката. Показана е карта с кръгов маршрут, но тук вече бях озадачена. На картата пише „Бузовград-пътека през вековете. Мегалит (Бащин камък) 50 мин.“. Нищо за никакви богини, врати и подобни! Маркировката е бяло-зелено до беседката от там пътеката прави завой към крепостта и става синя, а от крепостта се насочва към гробницата и там по асфалтов път до началната точка.
След като прочетохме подробно описанието, разгледахме картата и снимахме, вече можеше да потеглим в оказаната посока. Имахме само един комплект щеки, понеже аз бях сметнала че за деня няма да са ни нужни. Минахме покрай няколко къщички, някъде в далечината се чуха кучета. Като човек който обожава кучета и с много опит при отглеждането им. През годините много зверове с породи и без породи са минали през вкъщи , включително и сега имам 4 броя. Смея да твърдя, че някак разпознавам кога едно куче лае от злоба и кога просто за спорта с цел да извести стопанина за присъствието на друга твар в обсега му. В случая повечето бяха от тези дето просто за спорта лаят но вече поемайки по пътеката , положението се промени и вече се чуваше някъде на близо доста настървен лай. Не след дълго като направихме първото изкачване , малко преди да влезем в гората се обърнах и с периферията видях две кучета средни на размер да излизат храстите. Едното със сигурност не ни видя, за другото не съм сигурна, но и не изчаках да разбера. Само казах „Бързо на горе, кучета бягай!“. Не е най-добрата реакция, но разчитах на това че не са ни забелязали. А в умът ми се въртеше само мисълта, че си забравих спрея против кучета. Докато тичахме на горе останали без дъх се сетих и за един пътепис, който четох наскоро. Жената правила Карлово- х. Левски- вр. Ботев, но така и не успяла да завършила прехода. Преборила се с две овчарки на две отделни стада и решила да не дири трето и слязла на х. Рай. Та тя използвала пиратки, не по кучетата разбира се, а пред себе си за да ги сплаши и се получило. Следващия път определено ще се заредя с пиратки и спрей. Дано само не забравя и запалка , че ще е малко прецакващо.
Тичайки нагоре с леки почивки от по няколко секунди все пак забелязах че пътеката всъщност е много приятна, измична и все в красива гора. Тук там имаше и пейки, маркировката е честа и добре поддържана. По дълга почивка направихме на беседката цели 2 мин. Като през цялото време хвърлях по едно око към пътеката от която бяхме дошли с надеждата да не изкачат двете кучета. Успях да огледам и беседката, която се оказа доста голяма с няколко маси и пейки. Там човек може спокойно да си направи един дълъг, разлят обяд сред природата. Лошо впечатление ми направи само огромното количество боклук, който преливаше отвсякъде. Винаги съм се чудила кой и защо слага кошчета на такива места, където няма кой да ги изхвърли. И с какъв акъл туристите съвсем без угризения си изхвърлят боклука на такива места. Най – малкото на никой не му е приятно като иде в природата на пикник да го заобикаля боклук от опаковки и бутилки. Тей, тей всеки ги е носил пълни на горе със същия успех може и празни да ги смъкне на долу и да ги изхвърли на по подходящо място. Интересни животни сме хората. Всеки се оплаква от останалите и накрая прави всичкото онова срещи което е негодувал преди. Никога няма да го разбера това, както и да е, пак се отплеснах.
Там при беседката има отново информационна табела с всичко което може да се види по трасето. От същото място пътеката се разкланя на две. На дясно се намира мегалита, а на ляво е пътеката за връщане със синя маркировка. Поехме на дясно има няма 3-4 мин и пред нас се разкри впечатляващата композиция от неестествено струпани камъни. Наистина е удивително колко перфектно са подредени и колко идеално си пасват всички елементи. Не ми е ясно кой и как въобще е успял да сътвори тази композиция, но определено е доста впечатляваща. Има всякакви твърдение и предположения. Някой изказват теории за извънземни. Други твърдят, че траките са ги сътворили за техни религиозни ритуали, светилища или наблюдения за слънцестоене и съзвездия. Общо взето всичко са само предположения, нито могат да бъдат доказани нито опровергани.
След като направихме обстойно разглеждане от всички страни, отгоре и отдолу. Разбира се и стандартната фотосесия (само забравихме да снимаме мегалита самостоятелно без нас). Като неспирно хвърлях поглед надолу към пътеката за да не ни изненадат кучетата. Сега докато пиша това чак не мога да повярвам колко много се стреснах. Аз дето съм способна да прибера всички кучета в къщи…
Докато приключвахме със снимките , чухме гласове. Група туристи бяха тръгнали малко след нас на горе. За това бързо се ориентирахме към изнасяне за да не им пречим на техните снимки. Почти стигнахме към беседката и ги срещнахме, малка група от към 5-6 човека. Попитах водача им дали са срещнали кучета по пътеката нагоре , но отговора беше отрицателен. Споменах , че нас малко са ни стреснали. И тогава човека реши да ми изкара лекция, че били просто животинки да не им посягаме и да не ги гоним. Хайде бе!!! Сигурно се шегуваш?! Това не му го казах, нямах желание да водя този разговор и много на бързо се ориентирахме в посока беседката. Взехме решение да продължим с кръговия маршрут. Надявахме се да видим още интересни неща. Поехме по черния път и след 2-3 мин се озовахме на поляна с указателни табели. Ако продължим по пътя след 5 мин ще се озовем на „дялън камък“, след това се връщаме пак на полянката с табели. А от там по тясна отъпкана пътека към крепостта „Бузово кале“ и селото.
„Дялън камък“ се оказа голямо парче скала оформеното като паралепипет. И за това място няма много информация, но на мен ми изглежда като място за жертвоприношения. Бърза снимка от там обратно към полянката с табели и по пътеката за крепостта. Направи ни впечатление, че е много по тясна и неподдържана от тази по която се качихме до мегалита. Стигнахме до заключението , че повечето хора не правят кръговия маршрут. Ние обаче обичаме да правим кръгови където е възможно. Някак и в двете посоки се виждат различни и нови неща, без значение че пътя ни се удължава малко. След 15 мин стигнахме и крепостта с табела „Внимание опасно“. Разходихме се покрай стените или поне това което е останало от тях. Такива руини винаги ме карат да настръхна и в главата ми започват да се редят картини от векове назад. Представям си как биха изглеждали сградите, хората , битът им. Удивителната им сила и борба за живот. Виждам как тези огромни късове скала са влачени по баира нагоре и са подредени с такова внимание и майсторлък, че векове по късно все още седят зидовете. Изпитвам огромно страхопочитание към тези велики народи.
Крепост „Бузово кале“ се намира на ръба на скала с прекрасна панорамна гледка към Стара планина. Видяхме , че има оформени стъпала с дървени летви надолу по склона между скалите. Малко ме достраша, понеже беше доста стръмно, а някой от стъпалата се бяха изкъртили и не бях сигурна до колко е безопасно. Върнахме се към маркираната пътека и продължихме на долу. Пътеката е сравнително стръмна, но има дървени парапети. А където нямаше такива направени, имаше достатъчно дървета , които бяха добра опора. На следващата панорамна скала се изумихме от гледката. Пред нас се разкри крепостта през която бяхме минали преди малко. Сега чак видях къде водят стъпалата… цялата крепост беше строена по скалите надолу и въпросните стълби минаваха през цялата скала надолу. Чак малко съжалих , че не се престраших да сляза надолу. Виждаха се и работни площадки, може би още се правят разкопки или до скоро се е работило активно.
Полюбувахме се малко и продължихме на долу. От там пътеката беше само през гора, а в края имаше тракийска гробница, която беше запечатана с метална обвивка. До колкото по-късно прочетох е била ограбена още в древността. Според мен би било хубаво на това място да се направи посетителски център с разходка до крепостта и мегалита, но задължително с водач разказвач. Много харесвам места където има кой да ти разкаже малко легенди и повечко история. Вместо всеки да обикаля като мушичав и да гледа купчини камъни и да не знае какво вижда.
От гробницата пътеката продължава в ляво през поляните, а не по черния път. По нея за десетина минути се озовахме до гробищата на село Бузовград. Слязохме вече малко по надолу по пътя и завихме по пресечката в ляво. Вървейки между къщите по асфалта не след дълго един мини пинчер ни излезе на среща. Тези малки въшки с нрав на доберман не ги харесвам особено да си кажа, идват ми малко по емоционални и неуравновесени. Забелязвайки ни от 30 метра започна да ръмжи и да се звери, спусна се към нас и спря на метър, но все така войнствено настроен. Започнах да му говоря спокойно и съвсем бавно да вървим напред , без резки движения за да не го дразним излишно. А малко по надолу неговите стопани си прибираха дървата, погледнаха ни само и ни обърнаха гръб без дори да се направят, че имат намерение да си го приберат. А то животното не спираше да лае и да се звери. По някое време ни заобиколи и започна да се спуска в гръб. Не че може кой знае какви рани да ни нанесе, но все пак би било неприятно. А пък и да не говорим , че не е ясно до колко е ваксинирано и ще ми създаде излишни грижи после да ходя в спешното да ми бият инжекции. Като цяло неприятна ситуация заради която са виновни само стопаните.
Обърнах се няколко пъти като му говорих заплашително, че ако го ударя дори веднъж нищо няма да остане от него. В този момент се появи второ такова зверче от същата тази къща. Вече бяхме на десетина метра от стопаните. Супер изнервена заплаших, че ще убия някое ако не спрат да ми се спускат в гръб. Не че бих го направила , по скоро подканях стопаните да си ги приберат. А те с такава апатия само хвърляха по един поглед. Вече съвсем близо единия мъж вика „Спокойно, те не хапят.“ Спокойно ли!! Не хапят ли!! Нали ги виждам как дебнат и се спускат в гръб!!! Разгеле, хванаха ги и си ги прибраха. Докато стигнем колата вече от всички дворове се чуваше кучешки лай. Съвсем изнервена само хвърлих щеките в багажника, качих се и казах „Карай, да се махаме от този ад!“.
Следващата ни цел по първоначален план трябваше да е Казанлъшката гробница. Но понеже беше 12:15 и нямаше как да влезем в града. Нали шествието на розата беше от 12:00. Решихме да се насочим към комплекс Дамасцена. Потеглихме посока Пловдив. Малко след табелката за Долно Сахране има кафяви табели, които показват посоката към комплекса. В момента в който влязохме в пресечката отново ни отклониха полицаи в друга посока. Казаха ни, че ако искаме да стигнем до комплекса трябва да караме по черния път. Честно ли!? Оф, добре. Не знам колко време и колко км сме се движили по този път, на мен ми се видя като цяла вечност. Днес явно много не ни е ден, но пък ние упорити се опитваме да се доберем до набелязаните дестинации.
Стигайки до паркинга разбрахме защо са ни отделили. Оказа се , че сме случили местния фестивал. Близо до акъла е все пак Дамасцена е сорт рози и е нормално този комплекс да има празник когато и Казанлък. Та съответно асфалтирания паркинг беше вече съвсем препълнен и за да има къде да спират хората са разчистили поляната зад комплекса, но за жалост до там се стига само по черния път. От известно време доста слушам за този комплекс. Големи хвалби, големи суперлативи. След последния завой пред нас се разкри огромната поляна- паркинг, вече препълнена с коли и хора които направо на талпи се стичаха към комплекса. Още от паркинга се усещаше уханието на рози. Много хора , а никой с маска…просто перфектно. За секунда забравих за този абсурд който се разиграва последните години. Имаше една бутка, където се продаваха билети. Изрично ни предупредиха, че на този ден цената е по-висока заради празника. Това дори смятам да го оставя без коментар…
Влязохме в сградата, а пред нас се разкри огромен дълъг коридор от черен и кафяв мрамор. Насреща стената беше само от стъкло, а по продължение на коридора беше пълно с маси и сервитьори които хвърчат във всички посоки. Явно се озовахме директно в ресторанта, от който се разкрива гледка към сцената. Направена е като амфитеатър, но между редовете с пейки имаше алеи с рози. Всичко е много модернистично, но с препратки към исторически обекти. Седнахме на една пейка да послушаме народната музика, която се извиваше от сцената на живо, а ансамбъл играеше разработка в такт с музиката. Покрай нас беше пълно с хора в народни носии. Атмосферата беше много приятна, само жаркото слънце което препичаше не беше много приятно. Поседяхме около час да се насладим на изпълненията. После решихме да се поразходим и да поразгледаме наоколо. След всеки ъгъл откривахме все повече исторически символи. Най- често се повтаряше символа на рода Дуло. Счита се, че това е родът от който произлизат ранните владетели на прабългарите. Дори колоните на голямата сграда очертаваха символа на този древен род. А над него по стените висяха огромни фотографии на Свещарска гробница, Александровска гробница и Тракийска Казанлъшка гробница. А отвън градините….ах какви градини! Безкрайно много видове рози, пред всяка имаше табела с името й. Езера, водопади, бели и черни лебеди и статуи… всяко нещо си имаше своя символ а не просто така сложено.
В магазинчето се продават всякакви продукти от роза. Мазила, парфюми и напитки. Някой си купихме ликьор, а други ракия от рози. Кой каквото си харесва да консумира. Организираха се забавления за децата, като цяло останахме с много добри впечатления от комплекса. Но времето напредваше стремглаво и трябваше да потеглим към Казанлъшка гробница. Там съм ходила много мъничка и имам съвсем бегли спомени.
На влизане в града отново полицаи ни отклониха. Явно още не се беше поотекал народа и центъра беше затворен. Наложи се да помолим полицая да ни упъти от къде да минем, защото с навигацията няма да ни се получи. Човека се позамисли, но в последствие ни упъти много точно и ясно и намерихме мястото супер лесно. За което сме му много благодарни.
Паркирахме колата и потеглихме по стълбичките. Малко объркани пътечките в парка, но поне е малък и бързо се ориентирахме. Бях чела, че гробницата е запечатана с цел да се запази сградата и стенописите от външното влияние. Но е изградено точно копие което да се посещава от туристите. Двете гробници, „истинската“ и „фалшивата“ са една до друга. Минавайки покрай запечатаната леко се разочаровах, че не може да влезем, но си казах , че е за добра кауза. А и все пак хората се бяха погрижили да ни пресъздадат перфектно усещането от оригинала. На входа една жена ни разказа на кратко за какво иде реч. Както повечето тракийски гробници и тази беше въз нисичка и тясна. Но пък много красиво изрисувана. Жената ни разказа, че е изобразено на купола покойниците как си представяли задгробния живот. После си купих и книжка от там и прочетох, че хипотезите са много. Едни казват, че е изобразена сватбата на починалите. Други задгробния живот и още много теории, но никой не може да каже със сигурност. В самата гробница са намерени части от златни украшения, керамични съдове и останките на мъж и жена.
С този обект нашата лежерна разходка беше към приключване. Оставаше да направим един късен обяд и да се приберем в Габрово. Което само по себе си не беше лека задача. Обиколихме наоколо, но имаше едно заведение само, което беше пълно. Поразпитахме хората наоколо, но ни казаха че друго няма. Мислехме да се разходим по към центъра пеша за да си намерим нещо, но се сетих че всичкия този народ от шествието най-вероятно е окупирал всичко и се отказахме. Сетих се, че малко преди прохода Шипка има едно крайпътно заведение. И за там имах малко съмнения дали бихме си намерили места. Решихме все пак да пробваме, ако ли не ще си се приберем в габрово и там някъде ще си намерим.
Паркирайки колата отпред забелязахме , че таман се освобождаваше една маса. Просто перфектно за нас, какъв късмет само! При настаняването забелязах, че има само две сервитьорки за цялото заведение, което си е абсурдно. А масите не са никак малко и вън и вътре. Чакахме 15 мин някой да ни обслужи , но без успех. Тогава започнахме да се мъчим всячески да привлечем внимание на някоя сервитьорка. Едната само мина и каза „Изчакайте малко“. След още 10 мин пак успяхме да я извикаме и тя с изненада ни попита „Още ли никой не ви е обслужил?!“ . та след 30 мин все пак ни взе поръчката и след още 15 ни донесе храната. През всичкото чакане аз си четях книжката от гробницата. Дори почти успях цялата да си я прочета докато все пак се доберем до храна. Това е абсурдно наистина! За първи път ми се случваше да си взема от обект книжка (вярно не е дебела , но не е и просто брошурка) и още преди да се прибера да съм я прочела… Определено това заведение няма да го посетим отново. По принцип като обикаляме си набелязваме хотели и заведения които са ни харесали и всеки път като обикаляме даден район си ги посещаваме, но това крайпътно попадна в черната графа…