13 септември 2020г.
- Екопътека Искър- Панега – 30 мин в посока
- Пещера Проходна
- Пещерен дом Карлуково
- Каменни къщи край Карлуково
- Пещера Съевата дупка
- Яз. Сопот
Тази неделя решихме да направим една много лежерна разходка. Без вървене и предимно по сенките. Очертаваше се денят да е много топъл и понеже другарчето ми знаеше проблемите ми със слънцето и жегите, държеше да ходим по ниското и прохладното за да не си правим експерименти с здравето ми. А и се оказа, че е обиколил много малко от забележителностите ни. Неговата групичка са обикаляли предимно върховете и там по бройка ме водеше убедително. Така че и двамата имаме да наваксваме много.
Първото място за което се сетих като възможност за близка и лежерна разходка е екопътеката Искър- Панега. Много приятна и живописна разходка покрай реката. А и предишното ми идване не се брои много, тогава ни стресна цифрата от 16 км и се отказахме още в началото. Тогава тепърва започнахме да ходим по горски пътеки. А и тогава други организираха разходката, аз бях само поканена за компания. Но сега е съвсем друга ситуацията. Бях подготвена информативно за пътеката и вече знаех че не е нужно да я минаваме цялата. Покрай реката пътеката продължава 2 км всичко останало директно нагоре през скалите и от там през поля и посеви, слаба маркировка и общо взето безсмислено обикаляне по поляните за да се стигне накрая до пещера Проходна или по позната като „Божиите очи“. По сайтовете пише че трасето от паркинга към пътеката до пещерата е 8 км. Но признавам си честно лично не съм го минавала и няма как да дам информация с точност и от първо лице. Трябва в някакъв момент да я мина веднъж за винаги и тази сага да приключи.
В началната точка на пътеката има изграден широк паркинг, тоалетни и чешма. Няколко сергии и една девойка правеше карикатури на място. Талантливо момиче. Направен е и изкуствен тунел с два отвора отгоре, макет на пещера Проходна. Минавайки през тунелчето забелязах плакати по стените с различни adventure преживявания от рода на каяци и водни колела. Това беше нещо ново за мен на това място. От там пътеката тръгва надолу по скалите. Обезопасена е с дървени парапети и на места има изградени стълби. Само проблем би било излъсканите вече камъни и то при дъждовно време, но с подходящи обувки и това си е ОК. След първоначалното кратко спускане, пътеката продължава само по равно покрай реката. Още в началото има и дървена беседка, а по реката се виждаха тук там и рибари. От беседката тръгнахме по поляна , която имаше ограждения с въжета и надпис „място за каравани и палатки“. Покрай въжетата вървеше отъпкан черен път , който свършваше до каравана с маси и столове отпред. Там седяха и канутата и водните колела, който искаше можеше да си наеме и вместо пеша да мине по вода пътеката. Може би следващия път ще я минем по вода , звучи интересно. Там се намира и единствения бетонен мост по трасето. От там навлизаме в гората и пътеката преминава постоянно от единия бряг на другия посредством дървени мостчета. Водата е с характерен тюркоазен цвят. Патенца плуват по повърхността й, а короната на дърветата е плътна и задържа хладния въздух. Имаше и хора тръгнали вече с каяците. Перфектно място за разходка през летните жеги. На един участък има изграден мост плътно по отвесната скала, дълъг е десетина метра и е любимо място за селфита и фотосесии. Малко по напред има и пещера, която не е облагородена и без фенерче е невъзможно влизането. Ние лично нямахме такова а с телефоните не е особено удачно, успяхме максимум на 20 метра да влезем на вътре. На края на отъпканата пътека има изградени беседки и барбекю. От там преминава в тясна и обрасла пътечка още малко покрай реката и от там на горе към скалите. Срещнахме една възрастна двойка и ги разпитахме до къде са стигнали. Казаха че са се качили до готе по скалите , но там имало само поляни, няма маркировка и са се върнали. Ние решихме да си спестим безсмисленото катерене и направо се обърнахме, все пак до края на деня ни очакваха къде, къде по интересни места. На връщане както винаги пътеката я изтичахме с една кратка почивка за бърз обяд. От там в колата и газ към пещера Проходна.
Намира се само на 11 км от паркинга на Искър- Панега. В България имам 3-4 пещери , които ми любими и мога да се връщам безброй пъти без да ми омръзнат. Това определено е една от тях. Не знам защо, но някак си ми въздейства особено. На едно от посещенията ми компанията (само жените разбира се) скочихме с бънджи от скалите. То и сега имах желание, и преди да тръгнем проверих графика на фирмата която предлага тази услуга. Пишеше , че на този ден ще са в Русе. Дори докато пътувахме на там ми изписка телефона , че предават на живо. Отворих го и гледах как разни хора скачат в Русе. Нищо , не ми е било писано днес да се хвърля от скалите друг път ще е, не се е разминало.
Пред входа на пещерата има огромна поляна, служеща за паркинг. Спряхме максимално по близо до входа за да не ходим много по слънцето. Пред входа на пещерата както се очакваше имаше тараби със сувенири и всевъзможни стоки , които всеки себеуважаващ се турист поне веднъж се е излъгал да си купи. Понеже аз доста вече съм си купувала през годините, тези ги пропуснахме и се отправихме към входа. Отвора на пещерата е огромен и всяващ страхопочитание. За да се влезе се слизат няколко каменни стъпала. От там цялата пещера е почти равна със съвсем лек наклон на долу. Това е място на което се организират различни екстремни преживявания. Като скално катерене, бънджи скокове и пандюл (алпийска люлка). Почти винаги когато посетя тази пещера има алпинисти които катерят отвесните скали. И всеки път оставам в захлас да ги наблюдавам. Истински им се възхищавам на тези хора. Много ми харесва като спорт, но винаги съм си мислела , че не е за мен и ме е страх да се впусна в това приключение. В пещерата има десетки трасета и варианти за изкачване. От такива за професионалисти до такива за новобранци. А в Белоградчик на какви места съм виждала да се катерят, краката ми се подкосяваха докато ги гледах… пак се отплеснах.
Вече влизайки е пещерата, забелязах нещо ново за мен. От един от отворите в тавана беше пуснато въже, което въобще не знаех за какво служи. Приближих се на десетина метра, през главата ми минаваха какви не варианти. Тогава забелязах едно момче да слиза по въжето с алпийска седалка. Хм… ясно! Сега въпроса беше дали да не заместя бънджито с спускане с въже. Тей, тей бънджи няма , защо не!? Момчето стигна земята и явно ме забеляза или по скоро въпросителната в погледа ми. Веднага ми предложи да ме пусне отгоре, започна да ме убеждава , че няма нищо страшно и е съвсем безопасно. Щял да ме пусне бавно и да снимам колкото си искам. Шеговито подхвърлих , че бях се нагласила за бънджи , но при тези обстоятелства може да се пусна тук. А той ми отвърна „Ааа… ако искаш бънджи и не те е страх по добре върви при колегите, не искам да им крада работата“. Е, в този момент надеждата се зароди в мен и го попитах изненадано „те въобще тук ли са“. Отговора беше положителен. Ах каква радост ме обзе. Явно имаха втори екип и поради големия интерес днес бяха тук. По късно моето другарче ми разказа , че като съм разбрала , че са тук очите ми направо грейнали. Но тогава той се притеснил, мислел си „Пф , отървах се. Днес ги няма.“ Не знам за него но аз много исках да се хвърля от скалите. Отидохме първо до края на пещерата, там където се извършват въпросните скокове. Да погледаме един два скока отдолу , и да вземем решение какво ще правим. Отдолу се беше насъбрала вече доста публика. Присъединихме се и ние към зяпачите. Докато чакахме някой да се хвърли се загледах в пандюла. На това до сега не съм се хвърляла, но и това ще поправим. И ето че дойде време за скока. Две момичета скочиха в тандемен скок. Огласиха цялата пещера и гората надолу с виковете си. В момента в който ластика ги върна на горе се размятаха ръце и крака във всички посоки. От ластика и коланите може да не се насинят , но от ударите които си нанесоха една на друга определено ще има следи. Решено беше. Качваме се горе и се хвърлям в първия удобен момент, с въже по възможност….
Върнахме се на паркинга, от там пресякохме пътя и влязохме в храсталаците. Явно не улучихме точната просека и падна едно лутане, обикаляне ,дране и накрая излязохме при отворите на „Божиите очи“. Не сме за тук, продължихме с лутането и вече бях започнала да се изнервям. Тогава чух мотора с който изтеглят хвърлилите се. Послужи ни за ориентир и намерихме правилната пътека. Когато стигнахме площадката за скокове забелязах че целите ми крака са в кръв. Понеже бях с много къси гащи и се бях раздрала жестоко по трънаците. Изглеждах сякаш някъде съм се пребила жестоко, но не ми пукаше. Сега имах една единствена цел а тя е да се добера до въжетата.
Инструкторите таман гласяха двама младежи за скокове. Аз си седнах най-спокойно на една скала и зачаках удобен момент да се включа. Предполагах , че има много записани и ще трябва да се включа в някоя пролука. Докато аз си изчаквах подходящия момент, моето другарче обикаляше нервно напред назад и надничаше през скалите. Попитах го дали ще скача, но отговор нямаше. Помислих си , че най вероятно няма да се хвърли, а не е и нужно. Все пак поне един разумен трябва да има.
Първия младеж скочи с викове, а неговите приятели се покъсваха да му се смеят. Направи ми впечатление, че е вързан за краката. Хммм… това не ми харесва. С моите слаби стави и травми на колената , не е желателно да скачам по този начин. Сега вече и аз се попритесних, надявах се да се съгласят да ме закачат някъде за торса , където и да е , стига да не е за краката. Младежа спря да крещи истерично и започнаха да го издигат на горе. Качвайки се на скалата едвам се държеше прав. Толкова му трепереха краката , че едвам пазеше равновесие и само повтаряше „Никога повече, никога повече!“ Неговия приятел не спираше да му се смее и да му се подиграва, но забравяше, че той е следващия. И да, и той също викаше и трепереше като лист като се качи горе. Което си е съвсем нормално след такъв прилив на адреналин.
Единия от двамата организатори ме попита какво чакам. Е, как какво? И аз ще скачам, ама нямам записан час – му отговорих. Изненада се, че сега съм решила да скачам и ме попита кога искам. Отговора ми разбира се беше , че в първия удобен час могат да ме хвърлят. Поогледа се наоколо. Хората се чудеха кой иска и кой не иска да скача. Тогава ми каза „Хайде, сега е момента“ . попълних декларацията на две на три и докато другите му мислеха аз вече се бях наредила. И тогава започнахме да спорим за това къде ще ме връзват. Доводите му бяха убедителни, а именно че ако съм вързана за торса се получава камшичен удар и може да ме удари през лицето. Аз отговорих , че не ме бърка ще поема този риск , но в никакъв случай не искам за краката. Разбира се му обясних моите съображения. Той ме избъзика , че като не ме бърка удара в лицето да вземе той да ми удари два шамара и да приключим. Отговора ми беше с неговия тон и му казах, че ако ще ме удря сега е момента. И разперих демонстративно ръце в страни. Тогава той осъзна , че спора с мен е безсмислен и само каза „Оффф добре, ще те хвърлим както искаш“ . Провикна се на колегата си и му обясни как да ме върже. Съответно той също започна да негодува, но мъжът пред мен му каза „Няма смисъл, така я закачай“. Моето другарче се отправи към скалата от ляво. Там има по голяма видимост и можеше да ми направи хубави снимки и клипче.
Заставайки на ръба на скалата се стараех да не гледам на долу. Може да не ми е първи скок, но все още си изглеждаше страшничко. А и като цяло мисля, че ако някой каже , че не го е страх ще излъже. Опитвах се за си успокоя дишането или поне до колкото можех да го забавя. Карах се да мисля за други неща , само не и за бездната пред мен. Усетих прилива на адреналин и как цялото ми тяло започна да изтръпва в безтегловност. Стомаха ми се сви и се запитах защо си го причинявам сама. Целия този монолог в съзнанието ми се случи за няколко кратки секунди, докато ми закачат въжето. Човека до мен ме инструктира да си сложа ръцете пред лицето на кръст по време на скока , за да мога да се предпазя от евентуален камшичен удар. След завършващото „готова си“ си теглих една на ум , приклекнах и с изтласках от скалите напред. Вече знаех какво ме очаква, ударната вълна на въздуха, шока от свободното падане. Всичко беше вече добре познато, остана да се насладя на усещането за свобода. Самия скок продължава само няколко секунди, но всяка една от тях си заслужава. Последваха няколко подмятания нагоре, надолу. След което въжето се успокои и аз увиснах там във въздуха. Това е момента на пълното спокойствие, мигът на вътрешното ми равновесие. Това са си моите усещания и чувства, моя начин на изживяване. Сигурна съм , че всеки по различен начин си ги изживява нещата. Мен ме кара да се чувствам жива, събужда в мен някакво чувство на спокойствие дори бих казала одухотвореност. Напомня ми колко малки сме в този свят и ме кара да се замисля за важните неща от живота, за съвършенството на заобикалящата ни среда и колко удивителни организми сме , за колко кратко време толкова много емоция можем да изпитаме…
Когато въжето съвсем се успокои ми хвърлиха друго , което трябваше да закача за карабинера който е отпред на коланите. След това посредством него ме издигнаха отново до скалата. Вече стъпил отново на онзи същия ръб от който скочих, ухилена до уши и много щастлива, изчаках да ме разскачат от въжетата. Бяха се събрали още хора и един мъж ме попита „Как е? Треперят ли ти краката?“. Погледнах надолу към краката си и му отвърнах „Ами не. Трябваше ли?“ и отново усмихната, не направо ухилена казаха „Супер е!“. Посрещна ме малко шокирания поглед на господина отсреща, но на мен не ми пукаше, аз си бях просто щастлива и доволна от получения адреналин. Другарчето ми беше вече до мен и единственото което ми каза беше „Луда си, ама наистина луда!“ Като цяло не е далече от истината, и без това никога не съм претендирала за вменяемост.
Вече много доволна можехме да поемем към следващата дестинация за деня. Решихме да идем до пещерен дом Карлуково. За мен поне е една много интересна хижа, построена в цепнатините на една отвесна скала. Входа към сградата е буквално от покрива и от там по стълбище се слиза по етажите на долу. От двете страни на сградата стените липсват, а директно скалата играе роля на стена. При първото ми ходене бях особено впечатлена от това решение. На всеки етаж има тераси с гледка към реката , железопътната линия и държавната психиатрична болница в Карлуково. Но както всяко нещо в България , направено с добра идея, но без всякаква адекватна поддръжка. Отивайки към етажа с ресторанта ни вдъхна миризмата на вгранено олио, прах и застояло. Излязохме на терасата да си намерим някоя малка масичка на свеж въздух. Там вече на дневна светлина се виждаше съвсем ясно липсата на поддръжка. Честно казано в мен се надигна само чувство на съжаление за това място. Разбирам че всичко струва пари, но не винаги става въпрос за много пари. Понякога малко повече работа, креативност и вкус ,допълнено с сравнително скромна сума пари могат да направят чудеса с такива места. Самото разположение е предпоставка за нещо много красиво, успешно и запомнящо се. Но в случая буди само съжаление и погнуса. Престрашихме се само по едно кафе да изпием на бързо и отпрашихме към следващата точка.
Кофеина добре ни дойде в този етап от разходката ни , и свежи се отправихме към Каменните къщи край Карлуково. Минава се под мост на който стените са украсени е релефи а малко преди да стигнем къщите ни посреща каменен овен. Ето това вече две къщи направени с много вкус, желание и труд. Частен дом изграден от камък и покрив от жива трева, допълнено с много креативни идеи и поддържан перфектно. До колкото знам къщите не се отдават под наем , но за сметка на това портата е постоянно отворена и всеки който пожелае може да влезе в двора и да разгледа и снима спокойно, без да се влиза в самите къщичка, не е и нужно. Всеки е свободен да наднича през малките прозорчета и да се възхищава на ръчно правените мебели. На тръгване спряхме на тунелчето да направим няколко снимки. Там хората са се постарали да направят красиви и разнообразни релефи на скали и скулптури на джуджета. А по пътя от горната страна има и каменни статуи на Флинстоун и съпругата му.
Следващата ни спирка беше пещера Съевата дупка. Пещерата е малка но много богата на скално образувания. В основната зала се намира един от най-големите сталактони , които съм виждала. Като цяло имам навика да се заяждам с водачите в пещерите, но напоследък гледам да се сдържам и да не внасям напрежение в обстановката. А и в тази пещера изказванията на човека не бяха дразнещи и посещението всъщност беше много приятно. Дори накрая ни остави да се намотаме и снимаме колкото си искаме.
След пещерата се насочихме към язовир Сопот или по точно към язовирната стена. Паркирахме колата до стената и от там си направихме лежерна разходка по брега. Много приятно място за почивка и разходка. Подминахме едно бунгало с малко дворче заградено и седнахме между две дръвчета на сянка да хапнем и да се насладим на гледката. Не след дълго ни връхлетя едно куче изневиделица. Беше си бебе куче , но на размери се беше бая големичко почти колкото моя кокер дядка… започна да подскача по нас да си играе и лигави. Накрая се настани в мен и вдигна крачета да му чеша коремчето. След малко един мъж излезе от бунгалото и дойде при нас да си го прибере. Не спря да се извинява , че го бил изтървал. За мен не беше проблем, поиграхме си още малко с бебето и му го върнахме. Вярно вече бях цялата кална и с косми, но не ми пукаше особено. Целия ден беше наистина страхотен и малко мръсотия няма как да ми повлияе.
