09 Април 2022
- Водопад Варовитец
- Височина – 15 метра
- Местоположение – зад Етрополски манастир
- Трудност – лесен
- Непостоянен – пролет и зима
- Водопад Врана вода
- Височина -15 метра
- Местоположение – с.Ямна , жълта маркировка
- 15 мин в посока
- Трудност – лесен
- постоянен
- Екопътека „Под пръските на водопада“
- Височина- в-д Скока 30м. в-д Пръскалото 62 м.
- Местоположение -гр.Тетевен
- 15 мин в посока , 600метра дължина
- Трудност- лесен
- Денивелация – 81м.
- постоянен
- Водопад Скока
- Височина – 10 м.
- Местоположение – с.Калейца
- 10 мин в посока
- Трудност-лесен
- постоянен
Миналата година по стечение на обстоятелствата почти никъде не сме ходили. Целите ни бяха насочени към ремонтни дейности и всяка свободна минута гледахме да сме на обекта за да приключим по-бързо цялата тази сага и да подкараме пак разходките. След близо година шпакловане, боядисване и лепене на плочки дойде и нашия звезден час. С първите топли пролетни дни се отдадохме на релаксиращ , лежерен ден по водопади. Дълго обмислях в коя посока да поемем. Първата ми мисъл беше за Враца и околности. Но за там ни трябват два, три дни и за това се насочихме към Тетевенския балкан. Там се намират едни от любимите ми лесно достъпни водопади. А плана за Враца остана за началото на май.
И ето часът е 7:30 и съм се строила с чантите и един сак храна , да не би случайно да умрем от глад… първата ни цел беше Етрополски манастир и водопада към него. Четох, че има хубави екопътеки тръгващи от града към манастира. План-графика за деня включваше още много водопади и за това екопътеките там оставаха за друг път когато имаме повече свободно време. Но за сега трябваше да се доберем директно с колата до целта.
В 10:06 паркирахме пред манастира. Посрещна ни едно дребно куче, много дружелюбно , но не досадно. Дойде подуши ни, помята опашка и си влезе в двора на манастира. Ние го последвахме навътре. По стари спомени това е един от най-поддържаните манастири в които съм влизала. Така и сега продължаваха да си го поддържат безупречно. Сградите са в перфектно състояние , боядисани и свежи. Дворът е чист, окосен с пейки и люлки за децата. Самата църква е много красиво изрисувана, а хората които ни посрещнаха бяха приветливи и учтиви. Едно наистина тихо и спокойно място. За водопада трябва да се мине през целия двор и в дъното се вижда една малка дървена портичка. Минава се през нея и се озоваваш близо до оборите на манастира. Вървим на долу покрай изкуствено направения улей за вода , пресичаме го и по пътеката надолу. На първото разклонение в ляво и сме директно пред прекрасният водопад Варовитец. Другото разклонение на пътеката води на долу към онези екопътеки за които по-рано казах, че някой ден ще ги минем. Има поставени дървени парапети, макар като цяло наклона да не е много стръмен. Сутрин няма много хора, виждаха се само двама трима човека идващи от екопътеката. За това и водопадът беше само наш за няколко минути, падна едно снимане с нас и без нас, от ляво , от дясно. Пък сега ме снимай на този камък после на другия. О, я чакай, ще застана сега зад водопадащата стена. Хайде бързо снимай , че се окъпах! Хайде сага ти върви там…. Абе кифленска му работа! След 15 минути активно снимане беше време да се върнем в колата и да потеглим към следващия „душ“…
Като цяло втория водопад мислех да го пропуснем, предния път падна голямо газене, джвапане и каляне докато се изкачим. Сега обаче вече бях достатъчно мокра за да не ми пука , а и се бяхме подготвили с „специални“ маратонки за въпросното газене. То ест , бяхме си нагласили по един чифт стари маратонки и чорапи за които няма да ни е жал да им видим сметката. Та така потеглихме към водопад Врана вода. Самия водопад не е нито нещо особено ,нито нещо грандиозно , но пък си има някакъв особен чар. Пак по стари спомени за този водопад няма обособена екопътека или табела или каквато и да е насочваща ни следа към него. Само по прочетени пътеписи в интернет успяхме да се ориентираме навремето. Влизайки сега в село се оглеждахме за черен път в дясно от където трябваше да поемем направо нагоре през поляните и папратта. Само че този път нещата бяха малко по различни. Карайки през селото видяхме табела с екомаршрут и зад нея се кипреше един добре отъпкан път. Още едни хора спряха пред мас малко по нагоре по въпросния път. Ние изостанахме докато се преобуем. Сега мястото ми се виждаше малко по различно , което си е нормално , понеже предното ми посещение беше преди сигурно 4-5 години. В началото пътеката е по широк черен път, но не след дълго минава в тясна горска пътечка. Следва се жълта маркировка. Хммм определено предния път не бяхме минавали от тук. Тази пътека е равна и през гората, не че нямаше трънаци тук там но си беше истински рай сравнено с старите ми спомени. Надявах се да сме се запътили поне към верния водопад , а не някой друг. Макар че и друг да беше не е проблем, дано поне да е пълноводен. Извървяхме горската пътека доста бързо и за около 5 мин ходене се озовахме на поляна , а на върха й се виждаше водопада , който търсехме. Иху! Същия си е ! Макар, че водата вече си беше издълбала корито по което да се движи , а не да напоява цялата поляна и да става мочурище пак се налагаше тук там да се гази или подскача по камъчета. На места все още имаше такива прогизнали места и трябваше с голямо внимание да се избира всяка стъпка, за да не нагазим до глезен в кал. Но дори и сухи стигнали до горе, на финала все пак се наложи да нагазим смело и безотговорно направо през течащата вода. От далеч видяхме хората пред нас, че се чудиха как да пресекат и от къде да минат. Накрая видяха, че без да се измокрят няма да стана е се отказаха. Решиха да дирят извора от където идва водата. На табелата в началото на пътеката има карта с обозначени пещера, извор и водопада. За съжаление те не видяха водопада в цялата му красота. Мястото до което стигнаха се вижда съвсем малка част, защото скалата там прави един лек завой, а самия водопад е от другата страна на скалата. И за да го видиш в целия му блясък трябва да нагазиш буквално в него. Ние обаче бяхме дошли да се понамокрим. Водопад „Врана вода“ е висок 15 метра и е постоянно течащ. Спуска се по карстова скала, върху която се е образувал мъх. Както винаги на живо е по красив от колкото излиза на снимки. Това не ни попречи да направихме подобаващо количество селфита, но не се бавихме много. Рискувахме да изстинем, макар че беше сравнително топло. По най- бързия начин се спуснахме по склона до където пътеката заравня. Там събух обувките и ги опрах от калта. Не ми се събуваха чорапите за това директно нагазих и ги изпрах направо върху краката ми. В бързината съм взела коледни чорапи , чак сега забелязах. Беше си доста иронична гледката на коледните чорапи нагазили в ледените води на водопада. Посмяхме се за моя сметка и газ през гората джвапайки в мокрите маратонки. След 5-6 мин вече бяхме до колата , преобухме се набързо и се отправихме към следващата цел.
А именно екопътека „Под пръските на водопада“, намира се край гр.Тетевен. По навигация има директен път от Етрополе до Тетевен. Тръгнахме посока с.Ямна. самото село е много дълго и пътя в него е ужасно разбит с много дупки. Изстинка мъка за преминаване с кола. Дупките ставаха все по на често и все по дълбоки, започнахме да се попритесняваме вече. Вярно че е селски път и няма как да е перфектен , но този направо си е плачевен. Тези 4 км ги минахме за 20тина минути, редувайки първа с втора скорост. Иначе селцето е много красиво и оживено. Всяка къщичка е с подредена градинка и се виждаха навсякъде хора които се трудят по дворовете. ОК може би само в селото пътя е такъв, а после се оправя, оптимизма ни е водеща черта. Вече на излизане от селото отстрани на пътя бяха спрели дървари и товареха камион. Позагледаха ни въпросително, но не им обърнахме особено внимание. След още 500-600 метра пътя започна почти съвсем да изчезва, а дупките вече бяха заплашително огромни, пълни с вода готови да погълнат цялата кола. Имахме чувството , че лавираме покрай малки езера. Там някъде решихме, че не си заслужава чак толкова да рискуваме и обърнахме колата. По добре да заобиколим малко повече, но да си спестим евентуални неприятности със закъсване. Минавайки покрай хората с дървата, пак ни позагледаха. Какво ли са си казали „На тез им дойде акъла в главата“. Влизайки отново в селото се спряхме да попитаме едни любезни хора за пътя към Тетевен. Бяха 5-6 човека в двор до самия път. Започнаха много оживено и ентусиазирано да ни обясняват, че лошия път е само 5-6 км. Минавал се безпроблемно само да караме бавничко. Точните думи на единия господин бяха „О, аз го минавам по 20 пъти, няма проблеми. Къде ще обикаляте 80км за 20км. Ще минете, не се притеснявайте.“ Така казано звучи много обнадеждаващо и обърнахме отново и поехме към „езерата“, които поглъщат коли и непослушни деца. Трасето се оказа много впечатляващо с прилив на лек адреналин. След участъка с езерата пътя се пооправи малко. Вече имаше съвсем друг пейзаж. Малко ни изглеждаше като при онези американски филми с зомбита. Някогашния широк път вече покрит от части с трева и мъхове от двете страни. Навсякъде се търкалят парчета скали и камъни. Гората наоколо плътна с много нападали и гниещи дървета. Тук природата си вземаше своето и постепенно превземаше пътя. Парчетата нападали скали ставаха все по големи , някой почти колкото колата, но имаше достатъчно място за да ги заобиколим. След един от завоите пред нас се разкри фрапираща гледка, която ни накара да спрем. Огромно свлачище което е отнесло едното платно на пътя. Около 20 метра от пътя беше изчезнал, а ние седяхме и се чудихме да минем или не по остатъка. Виждаше се че са минавали и други коли и решихме, че явно е безопасно да минем. Сигурно местните сами са поразчистили скалната маса, за да си проправят път да минават. Приближавайки видяхме че и другата част от пътя е подкопана и част от асфалта виси във въздуха. Много бавно и внимателно със свити сърчица преминахме по участъка. Сега като пиша и се замислям май не беше най-доброто решение. Само въпрос на време е пътят да пропадне в бездната. Само дано когато това се случи да няма хора отгоре. След като напуснахме участъка ни обзе една еуфория на облекчение, но уви за кратко. След още няколко завоя се озовахме в същата ситуация. Следващо свлачище, но тук вече асфалт не се виждаше, а само сравнен отъпкан участък. Този път съвсем си поиграхме с късмета, като накарах другарчето ми да спре колата точно на най тесния участък и аз да сляза да го снимам. Той не беше много очарован от това ми действие, даже малко ме смъмри и си беше прав разбира се. След 4-5 снимки по най- бързия начин се разкарахме от там. След още малко шофиране стигнахме Черни Вит. Там пътя рязко се оправи. Сякаш с машина на времето отидохме в друга епоха. Гладък широк път, безупречна маркировка, мантинели колко искаш и пътни знаци на всеки метър. И за първи път от доста време минахме на трета скорост… леле какъв напредък!
Минавайки покрай ВЕЦ-а спряхме да си направим селфи пред образувалия се водопад. Макар и изкуствено постигнат си беше красив и внушителен, а нали е ден за водопади нямаше как да пропуснем.
Следващата ни спирка е екопътека „Под пръските на водопада“. Пътеката е къса, но за сметка на това много живописна. Намира се до Тетевен, дълга е едва 600 метра, а денивелацията само 81м. започва от един остър завой , където има разширение за колите. Там почти винаги е пълно с хора поради лекотата си на преминаване. Добри хора са се погрижили да направят дървени мостчета, кътове за отдих с пейки, а пред самия водопад има и беседка с барбекю. Цялото трасе върви в каньона покрай реката и ни коства само 15 мин заедно с снимките. Основната атракция е водопад Скока. Висок е 30 метра но пък за сметка на това е много буен и шумен. Грохота му се чува отдалеч. Понякога имам чувството че всеки втори водопад се казва Скока, Скакля или Момин скок. Тези имена ги използват когато не могат да измислят нищо друго ли? Въобще не знам на какъв принцип ги кръщават. От другата страна на скалата съвсем тихичко се спуска пръскало високо 62 метра, по пълноводно само след дъжд и то през ранна пролет. Но дори и тогава въобще не може да съперничи на побратима си водопад Скока.
За такъв хубав и слънчев ден очаквах да има много народ покрай водопада и зор да направим някоя снимка. За мое учудване имаше сравнително малко хора, може би защото вече беше следобедно време и народа се беше поотикъл. Направо си беше мъртвило , което нас ни устройваше перфектно. Седнахме на една пейка и пихме на спокойствие по едно кафе от термоса.
По първоначален план трябваше от там да отпътуваме за Севлиево и крепостта Хоталич, а и едно водопадче има наблизо до местността. В последния момент ми хрумна, че така или иначе сме били пътя до тук по добре да е нещо в околността. В Севлиево дето се вика може всеки ден да идем, че ни е близо. Така че поехме към Троян или по скоро към село Калейца. Там пътеката е още по къса и лесна и завършва с водопад „Скока“. Леле каква изненада, скоро не бях чувала за водопад с такова име!
Минава се през цялото с.Калейца и малко след края му има мост след който се спира на разширението. Там оставяме колата и поемаме отсреща по черния път пеша. На самата отбивка има информационна табела и дървена пейка. Малко по напред има и шатра с разни сувенири и домашни сладка. След двайсетина метра се навлиза в ляво в гората. Там ни очакваше малка изненада – няколко кончета. Едното от които беше застанал напречно на пътеката. Ами сега ?! Видяхме , че на близо има и малки кончета. Харесвам много тези животинки но така в стадо и с малки си е притеснително. Има шанс възрастните коне да ни помислят за заплаха за малките и да станат по враждебни. За това започнах от далеч да говоря спокойно на коня застанал насред пътеката и протегнах ръка към него. Той се приближи, помилвах го и чак тогава минах покрай него. Въпреки това не сме се увъртали много и гледахме максимално дистанция да спазваме за да не предизвикаме нежелана реакция. След 5-6 метра пътеката се разделя на две. На ляво тръгва надолу покрай реката и слиза до самия водопад като трябва на две места да се прекоси реката. А дясната пътека излиза на поляна с беседка и от там над самия водопад. От където също може да се премине реката и да се слезе по другия бряг под водопада. Ние избрахме лявата и директно слязохме при водопада. Там имаше само двама човека , които се наслаждаваха на гледката. Това място лятото става много оживено и в жегите се използва за плуване и скокове от скалите. Дори някой е направил дървена стълба на скалата за да може да не обикалят след всеки скок. Там пред водопада и ние седнахме да изпием второто си кафе за деня и да се насладим на красотата му.
Вече беше станало 16:30. Направихме си няколко снимки и поехме към Габрово уморени повече от пътя от колкото от дестинациите ни, но определено си заслужаваше всеки един километър.