01 май 2022 год.
Пролетта се забави изключително много тази година. Сякаш тези смутни времена с войни и вируси не са достатъчни, че и времето реши да ни мъчи. Имахме ходене до Русе на 30 юни поради семеен празник и решихме да оползотворим свободното време с разходки. Планирах първия ден да обиколим русенски лом, а на следващия да минем през Разград и с.Свещари за „по-напряко“ към Габрово. За съжаление Свещарска гробница беше временно затворена за посещения, и отпадаше като вариант. Оказа се, че и за събитието трябва по рано да се явим, което съвсем ме накара да реорганизирам цялата разходка. То и времето тръгна към разваляне и уикенда отиваше към седене само на маса. Не че е лошо, но някак си е хубаво по малко да разтъпкваме и разнообразяваме. Обаче с напредването на седмица прогнозата за времето се променяше доста динамично и накрая сякаш всичко си дойде на мястото и слънчо ни се усмихна от ранина.
Първия ден хапнахме хубава храна в ресторантче покрай р.Дунав и завършихме с лежерна кратка разходка покрай брега в компанията на цял рояк огромни комари и глазирани с много кал пътеки. Набързо прекратихме разходката и се прибрахме в хотела да отпочиваме за следващия ден.
След продължителното сутрешно кафе се отправихме към с.Иваново и скални Ивановски църкви. Мястото е на 18 км от гр.Русе. Малко след с.Иваново се спира на обозначен паркинг. От там пътеката поема право нагоре. Няма къде човек да се обърка, пътят е само един и е добре обезопасен и отъпкан. Има изградени каменни стълби, на места преминава в кратки серпентини. Изкачването е кратко и приятно в хладната гора. През цялото време по пътеката има хора ту на долу – ту на горе. А пред самия отвор на скалната църква ни очакваше един господин, който събираше парите на хората, като питаше всеки от къде е, уж за някакво тяхно проучване. След което се провиква „Колежке чукни два стандартни билета“. Като се влезе в скалната църква прави впечатление колко е просторна. Състои се от две помещения щедро изографисани по таваните и стените. Голяма част от стенописите са се запазили, а от по-голямото помещение има и панорамна тераса, за която някой се е погрижил доста добре да я обезопаси. Въпреки това като се стъпи на терасата краката ни се подкосяваха. Голяма част от посетителите дори не се осмеляват да излязат, а само понадничат. По някое време мъжът, който седеше отпред дойде вътре и разказа кратка история за мястото. Като едно от твърденията му беше, че тук тайната вечеря е изобразена доста преди Леонардо да Винчи да нарисува своя стенопис. На чужденците беше дадена същата информация, но написана на английски на лист хартия. Аз лично се насочих към колежката му дето трябваше да чука касови бележки за билети. Тогава господина се върна на входа отпред за да продължава да взема пари за вход. Направи ми впечатление че той продължи да й вика колко билетчета да чуква, но тя не му обръщаше внимание и гледаше само да си продаде стоката, като къде пускаше по някое билетче, къде не. Не е моя работа, но се зачудих на ден по колко ли неотчетени пари се прибират и кой по- скоро ги прибира. Така и няма да разбера, но не ми е драма, тяхна си работа.
От скалната църква пътеката продължава още малко на горе и излиза на широка панорамна скала с 360 градусова гледка. На места има парапети, но пътеката продължаваше напред покрай тях. Решихме, че няма да ни стигне времето да обиколим останалите дестинации ако се позамотаем тук. Обърнахме се да се върнем по същата пътека и забелязахме, че от другата страна на скалата има много вкопани ниши. Предположихме, че са други скални обител, но скалата ми се струва доста отвесна и достъпна само за алпинисти. На слизане се спряхме при човека с малката чантичка дето прибира парите на хората за да го попитаме за въпросните ниши. Той ни обясни, че наистина са монашески ниши и складове, но понеже са трудно достъпни не се допускат туристи. Благодарихме за информацията и се върнахме при колата. Хапнахме на крак каквото ни бяха нагласили в торбичка роднините при тръгване. И междувременно станахме свидетели на един мини скандал за паркомясто. Игнорирахме и продължихме към гр.Червен и крепостта към него. Още с приближаването на града забелязахме останките гордо да се извисяват над града на отсрещните отвесни скали. Самия подход към града е от едно възвишение да се спуснем към реката, така можеше да видим панорамно и града и крепостта. Като цяло населеното място се намира в каньон и всички пътища бяха много стръмни, а къщичките сякаш бяха една върху друга. На някой оградите бяха буквално на ръба на отвесните скали. За да стигнем до началната точка за крепостта, трябваше да шофираме само покрай реката. Има обособен паркинг, място за хранене и постройка с тоалетна. Паркирахме отпред и се отправихме към поредните за деня скални стълби, а зад нас една жена се провикна, че първо трябва да си платим входа. Честно да си кажа поогледах се и се зачудих къде въобще има каса, но не видях. Въпреки това се върнахме и дадохме исканите пари на въпросната жена. Продължих да се оглеждам насам-натам за надпис „КАСА“ . О, да! Видях накрая. На един лист А4 принтиран надпис и залепен от вътрешната страна, ниско долу на едно прозорче. Как смятат, че ще го забели някой не знам!
Много ме е яд на такива места. Нямам против да си платя входа, нормално е. Дразня се на разни хора дето ми държат тон и ми говорят като на идиот. Само защото съм им пропуснала импровизираната табелка. Вместо да се държат злобно и надменно може да вземат малко да се потрудят и да направят работните си места по цивилизовани и лицеприятни. Сложете една голяма табелка на видимо място, боядисайте нещо свежо, дайте кратка информация за обекта. Не е кой знае какво. А даже не искам да коментирам отношението им… покажете малко любезност, за да може да си тръгнем с добри чувства и да Ви препоръчваме като дестинация. Както и да е! Няма да се върна втори път определено.
След като си платихме въпросните билетчета, тук поне жената държеше да си вземем касовата бележка, потеглихме по стъпалата. Както по горе споменах, стълбите са каменни като при Ивановски скални църкви, но тук бяха доста по-широки и вкопани по отвесната скала. Изкачването и не беше доста, но пък ставаше все по горещо. Има табели с информация и карта на крепостта. Оказа се доста голям древен град с много църкви, построен върху скалите само с един възможен вход/изход. Малко преди входа има пейка за отдих под едно дръвче, че колкото и малко да са стъпалата са си изморителни. Като се мине покрай крепостните стени вече се открива удивителна панорамна гледна. Още отвесни скали, река и безкрайна гора. Вървейки между остатъците от зидове се опитвах да си представя как са живели хората тук. Тесните улички пълни с хора, мулета натоварени със стока. Малките постройки в които са живели, сламеника и огнището във всеки дом. Простотата на живота. Всичко е толкова различно от сега, пространството което всеки един от нас е свикнал да разполага, хилядите вещи с които се заобикаляме. Всичко е толкова ненужно и излишно… Осъзнавам, че в главата ми изниква една много по-романтична версия на онези тежки времена, най-вероятно повлияна от филми и приказки. Но някак си ми повлиява отрезвяващо и събужда в мен чувство на тъга и отвращение от цялото лицемерие и материалност с които се обграждаме…
След обстойната обиколка на крепостта се отправихме към гр. Две могили. Там следваше да посетим пещера Орлова чука. Навигацията ни доведе до паркинг препълнен с коли. Някак успяхме и ние да се набутаме всред блъсканицата. От там продължихме пеша по стръмен асфалтов път на долу. Пътят минава покрай обработваема нива и свършва непосредствено пред гората. Там на малко разширение имаше каравана с няколко масички и сервираха доста добре изглеждащи бургери и картофки. Сега бързахме да хванем следващата група за пещерата, която се оказваше, че е в 14:00 часа. Тоест ни оставаха петнайсетина минути за да си закупим билет и придвижим до входа на пещерата. Тръгнахме през гората по пътеката на долу. Малко по на долу имаше табела с надпис „КАСА“ показваща на ляво. В дясно се виждаше още едно заведение за хранене, но с осезаемо доста по-малко хора от предното, а надолу продължаваше друга пътека. Като цяло можеше да пропуснем касата и да поемем директно надолу към пещерата, но ние не сме такива хора и се отправихме на ляво. Споменавам го само за да подчерта, че и тук организацията не е много удачна. За съжаление повечето българи сме с лошия манталитет, ако може да се измъкнем и да не платим ще го направим, а тук възможността е голяма. Пристигайки на гишето, попаднахме на поредното занемарено място. Малка площадка с две пластмасови масички, отляво барака в която се продават напитки от хладилни витрини, а отпред възрастното гише с надпис “КАСА“. Като приближихме установихме, че не работи, а на прозореца пишеше на лист хартия „Касата е на барчето“. Поогледахме се смутено, единствено бараката е на близо. Влязохме вътре и една отегчена жена каза, че при нея се плаща, взе ни парите и заповеднически с досада нареди „Отивайте!“. Ама в коя посока не спомен, просто ни обърна гръб с видимо нежелание да се занимава с нас. Отвън вече видяхме някакви хора да поемат по едни стълбички на долу. Хмм.. явно това трябва да е нашата посока. Поехме след тях и се оказахме пред едни доста стръмни и дълги стъпала. Хората, които се качваха на горе изглеждаха много измъчени, явни ни очакваше доста дълго слизане на долу. Пред входа на пещерата има разширение, където групата се събира, а един младеж въоръжен с ръкавици и фенерче седеше прав до входа и чакаше търпеливо да дойде времето за влизане. Посещение има на всеки кръгъл час. Малко преди да влезем младежа обясни, че разходката ни вътре ще продължи 40-45 мин., и че цялата информация ще я казва първо на български после на английски. Влизайки в първата зала ни разказа много интересни неща. Оказа се, че това е една от най-големите пещери в България, но понеже е запълнена с шлака и пръст и никой не знае колко точно е голяма. През годините са бити сонди надолу, но така или иначе до дъното не са стигнали, което пък я прави вертикална пещера. И така вървейки върху шлаката ние буквално ходим съвсем близо до тавана й, а не по пода. Една от теориите е, че се е образувала от извиращ гейзер, това обяснява и сферичните дупки по тавана. Момчето обясни, че на места водата е успявала да проникне през скалата и отгоре има зинали дупки. Но пък понеже земята отгоре се обработва и хората са ги покрили за да е безопасно. Цялата информация беше много интересна, но ми направи впечатление, че говори твърде бавно, провлачено и натъртващо на всяка дума. Пускаше заучени шеги с равен тон и безизразно лице. Всичко беше толкова изкуствено и лишено от всякакъв вид емоция та чак дразнещо. А после същото го повтаряше и на английски с абсолютно същата безчувствена интонация, с малки палзи между всяко изречение и по големи след някоя „шега“. Сякаш очакваше някой да се разсмее, но имаше само тягостна тишина. На никой не му беше смешно, напротив хората започнаха да се отегчават и изнервят. Като цяло ни допусна само в три зали, а пещерата има още доста. Виждаше са осветление навътре, но явно само толкова влизаше в програмата за туристи, което си е доста разочароващо. Макар, че с това флегматично ходене и вървене сигурно щеше цяла вечност да ни отнеме да минем поне още две-три зали. Някой до толкова се отегчиха и разочароваха, че направиха опит да си тръгнат. Но младежа беше заключил решетките и нямаше намерение да отваря преди да си каже заучените думички. Като цяло 90% от времето седяхме на едно място и мръзнехме. Пещерата е много красива, но подхода на водача и цялостното преживяване беше много разочароващо. Разбирам че сигурно вече много му е писнало, но биваше да вкара малко живинка в монолога си. Има места къде по- малко впечатляващи, но поднесени по определен начин, оставя в съзнанието на туриста за едно специално място и желание да се върне пак. А както в случая нещо толкова красиво и с потенциал поднесено неподходящо, отблъсква хората и си тръгват с горчиво разочарование.
Излизането ни подейства някак освобождаващо, до толкова вече нямах търпение да се разкарам от там, че стъпалата почти не ги усетихме. А със засилката която взехме нагоря почти издувахме мястото с бургерите. Но се усетихме на време и се върнахме малко назад. Определено това беше най- хубавото нещо от това място. Въпросните бургери и картофки не просто изглеждаха перфектно и бяха истински вкусни и сочни. А може вече да сме били непоносимо гладни и изнервени… след като напълнихме коремчета и успокоихме нервната система поехме към Габрово. Тръгнах си с размисъл върху самата себе си. Не можех да реша дали аз бях кривата днес, дали аз съм черноглед човек с твърде големи изисквания или просто всеки е изнервен от еднообразието на собствения си труден живот. Може би на всички вече им е все едно, непризнати, обиждани, неглижирани с времето, не достатъчно добре финансово обезпечени… знам ли може да има хиляди причини за негативизма и досадността с която вършат работата си. А ние туристи вече твърде разглезени, пренаситени от преживявания очакваме и търсим все по-добро отношение, обслужване и даже капризничим ако нещо не ни е интересно. Каква голяма бездна между двете страни…
Някъде там нещата се разминават и задълбочават, но все още имам надежда да намерим баланса помежду си. Мисля си, че би било доста по-приятно и за двете страни. Все още смятам, че въпреки всичко на този ден видяхме наистина красиви и много впечатляващо места, но не съм сигурна, че ще се върна отново.