12 януари 2020 год.
- Сувчарско пръскало
- Начална точка : с. Христо Даново
- Времетраене: 1 час в посока
- Дължина: 4 км.
- Височина: 54м.
- Трудност: лесен
- Сопотски водопад
- Начална точка: лифт Сопот
- Времетраене: 30 мин в посока
- Височина: 15 метра
- Трудност: лесен
Бих започнала нашата история малко по-отдалечe. 11 януари бе вечер изпълнена с много смях, вино, добри приятели, горяща камина, която бе ангажимент на мъжа в групата, като поддръжка и тортаааа… Сега е моментът да вмъкна, че на мен лично, поне от шест месеца ми се ядеше една много специална торта , но все не стигахме до нея. И така, 11 януари беше денят, който набелязахме, за да се съберем с бандата и всички задружно да преядем с торта. Разбира се не можахме да я изядем, но пък на следващия ден щяхме да продължим.По стечение на обстоятелствата, на следващия ден разходката ни щеше да е лека загрявка и само аз и една приятелка бяхме свободни за деня.
Часът бе 8.00 сутринта, неделя 12 януари, когато поехме към гр. Сопот. Както винаги, започнахме от най-далечната точка и поемайки в обратна посока щяхме да посетим набелязаните цели. Така, нашата първа и най-далечна зона беше село Христо Даново и водопад Сувчарско пръскало. Денят беше честно казано, мрачен ,студен и неприветлив. Започна с идеята за една приятна разходка, докато не заваля дъжд и сняг на прохода Шипка. Тогава се прокраднаха леки съмнения как ще продължи.
По предварителна информация трябваше да стигнем до една ромска махала, която се намираше в село Христо Даново и преминавайки през нея да се озовем на стар рушащ се асфалтов път. Когато влязохме в махалата малко се притеснихме дали въобще ще се приберем и оцелеем, заедно с колата. Поне вече не валеше, но все така мрачно и студено си оставаше. Поехме си дълбоко дъх и смело решихме, че всичко ще е наред. Важна бе нагласата! Поемайки по този разбит път гледката беше потресаваща. Имахме усещането , че се движим на сметище между камари с всевъзможен отпадък. Близо километър след махалата карахме покрай тази мръсотия. Накрая оставихме колата на едно естествено уширение. По-нагоре беше невъзможно да продължим с автомобил, защото пътя ставаше все по-тесен, разбит и със свлачища. Огромни скални късове бяха пръснати по целия път, сякаш гигантско дете ги беше нахвърляло безразборно. Колкото и призрачно да изглеждаше , ние бяхме в захлас. Въпреки красотата на заобикалящата ни среда, минахме с бодра стъпка и почти тичешком около три км., които оставаха, притеснени от по-горните обстоятелства.
Общо взето, бяхме наясно , че вода може би нямаше да има и водопада би бил доста скромен, но вървейки чувахме бучене долу в реката. Това ни обнадежди и амбицира да вървим и да подтичваме по-бързо нагоре. В един момент се изправихме пред малко водопадче и си помислихме, че ще се насладим на нещо по-тържествено нататък. Както винаги, аз пъшках отзад останала без дъх , но с голям ентусиазъм. През цялото време ни съпровождаха следи на джип , който мистериозно беше преминал през този невъзможен терен с огромни зеещи дупки. Следите се изгубиха в средата на нищото , където пътя бе препречен от бариера. По всяка вероятност джипът беше обърнал и нямаше следи от хора по нагоре , а така извадихме заключение , че може би целта им не е била водопада, а просто да се разходят. На бариерата не само, че се зарадвахме, а и се позабавлявахме. Направихме си поредната шантава фотосесия, след което продължихме по пътя нагоре, където всичко беше под бяла снежна покривка. Красива и тънка без никакви човешки следи. Подчертавам без човешки следи и това е ключова част от пейзажа, защото за първи път през нашите разходки се натъкнахме на стъпки от мечка. След първоначалния шок, последва фотосесия на следите, измервайки размера на стъпките с телефон, щеки и всичко което намерихме. Беше вълнуващо… С още по-свити и разтупкани сърчица продължихме по пътя си. Понякога човек се чуди дали да се пази от хората или от мечките. Май първите бяха по-страшни! След има-няма 15 минути стигнахме до мост, от който тръгваше разклонението за Сувчарското пръскало. Пътеката продължаваше успоредно нагоре, покрай река Сувчарска. Теренът бе много хлъзгав, мокър и с дебела снежна покривка, но бяхме добре подготвени с щеки и туристически обувки. Продължавайки по криволичещата пътека, надеждите ни за пълноводен или поне малък водопад угаснаха. Очевидно водата бе отклонена, имаше някакви тръби и се чуваше ромолене. Дори се виждаше от една тръба да блика вода, но в коритото на реката нямаше и капка. Поредната тъжна картинка!
Все пак бяхме там и решихме да продължим до крайната дестинация. За съжаление, опасенията ни бяха напълно оправдани. Изпари се дори последната надежда, че от някъде с магическа пръчка ще потече поне малко вода от водопада. Това, което намерихме беше по-скоро сухопад… Направихме стандартни снимки на този иначе красив 54 метров водопад, който е един от най-високите в България.
Независимо от това разочарование , връщайки се по обратния път забелязахме ненадейно друг водопад от цветове по скалите. Може би се дължеше на факта, че почвата бе богата на различни минерали и в комбинация с водата, галеше скалата в прекрасен танц на цветовете. Не знам точно…просто размишлявах… В такъв момент стигнах до заключението , че дори в най-сивите дни, когато най-малко очакваме откриваме неща, на които можем да се зарадваме неимоверно.
Продължихме да изследваме всичко по пътя, но в едно малко черно ъгълче на съзнанието, нещо с тънко гласче леко ни човъркаше – независимо, че избегнахме срещата с мечка, дали ще си намерим колата, за да се приберем?! Минахме обратния път отново с бърза крачка, спирайки тук и там, за да се порадваме на заобикалящата ни среда като малки деца. Открихме интересни скални образувания. В този ден моята приятелка ме изненада с богато въображение и с откритията си. Една от малките, но изключително симпатични находки беше камък голям колкото юмрук във форма на сърце. Бял с червени нишки, истински красавец. Поредна фотосесия. Тя разбира се, го взе за личната си колекция. Обикаляйки из България, обикновено се прибира с по едно камъче за спомен.
След последния завой, с облекчение установихме , че все още разполагаме с кола. С един бърз критичен поглед разбрахме, че колата е в ред и на място, което си беше чист късмет. Поглеждайки към задната седалка се сетихме , че сме оставили цялата храна на видно място, като в една от кутиите бяха двете парчета от страхотната ми торта, оцеляла от предната вечер…дори само заради нея си заслужаваше да разбият стъклото!
Щастливи и по-спокойни се качихме в колата и отново се запътихме към този малък ад- ромската махала на село Христо Даново. Беше обедно време и хората отдавна бяха будни и наизскачали по пътя, а от някъде се чуваше тяхната типична музика. На първа скорост и едвам-едвам лазехме по разбитата улица, а наоколо всички очи се вторачваха в нас. Опитвахме се да не ги гледаме , че знае ли се… Минаха ни доста сценарии през главата. Като например – ако ни препречеха пътя , как трябваше да реагираме!? Бързо отхвърлихме тези мисли и внимателно преминахме този критичен участък, без инциденти.
Следващата цел за деня бе Сопотския водопад и съответна информация за работното време на лифт Сопот, естествено с обяд в заведението до лифта. Следва поредното разочарование за деня-заведението не работеше. Или по-точно го бяха затворили преди седмица. Но всички знаем, че всяко действие си има противодействие и след разочарованието последва приятна изненада – човек изскачащ от сградата на лифта, който ни попита за къде сме. Ние отговорихме, че търсим само информация за момента, а той отвърна леко смущаващо, че срещу едни 5 лева ще ни даде всякаква информация. Разбира се, всичко бе в кръга на шегата, а моята приятелка му влезе в тона и отговори, че въпросите са много и, че цената му е доста скромна. Проведохме дълъг, обширен и забавен разговор, в който ние го подложихме на разпит , а той ни обсипа с информация и снимков материал. Разделихме се подобаващо разбира се, като го заплашихме, че цяло лято няма да се отърве от нас.
Въпреки това, че нямаше вода тръгнахме към Сопотския водопад. Все пак бяхме наблизо и нямаше как да не го посетим. Тъй като заведението, за което бях чувала толкова много, не работеше, а ние имахме храна, вървяхме нагоре дъвчейки бисквити. От личен опит констатирах, че е много трудно да ядеш и да поддържаш нормално темпо, вървейки нагоре по пътеката! След около 20 минути пристигнахме до целта, въпреки , че се подхлъзвахме на мокрите скали и нападала шума, малко натъжени от гледката на водопада, който почти бе изчезнал. А бях чувала доста суперлативи. Уви….днес не ми беше писано да го видя в цялата му прелест!
Връщайки се обратно, малко преди мястото на колата се спряхме да снимаме стадо крави. Те ни гледаха леко недоверчиво, доколкото можеше да гледа лошо една крава. Та размишлявайки по въпроса за доверието на кравата, бяхме изненадани в гръб от свободно тичащо куче. За късмет се оказа дружелюбно и лигаво. Изведнъж обаче, се спусна към малко теле-биче. Ръмжеше , лаеше и обикаляше телето, а то на свой ред го подгони. Учудихме се от безотговорното отношение на стопаните на кучето, които стояха безучастно на стотина метра и само гледаха. Разгеле, в някакъв момент си го прибраха, защото ситуацията вървеше към едно на нула за телето!
И така, времето отлетя и трябваше да се качваме в колата, но преди да тръгнем опустошихме нашата божествена торта Рафаело. Стигнахме до извода , че макар и да не се върнахме с кой знае какви снимки на водопади, направихме най-красивата есенна фотосесия през зимата!