13 юни 2021 год.
Днескашния ден не се очертаваше да има кой знае каква разходка. Трябваше да идем до едно Плевенско село поради семейно събиране, но понеже се намира сравнително близо до р.Дунав, отидохме за една уж бърза разходка. Пътя ни се увидя , през цялото време ни валя много дъжд. Температурите ставаха все по ниски , сякаш идваше зима а не лято. Малко преди с.Крушовене явно беше заливало пътищата. Асфалта беше много кален, а отстрани с багер бяха натрупани камари с кал, очевидно изстърган от улицата. Малко изглеждаше след апокалиптично… Преди с.Байкал на места все още седеше калта по пътя , а на едно място даже и водата си седеше поне педя дълбока. Как минахме с колата без да закъсаме още не ми е ясно.
Паркирахме на пристанището на р.Дунав. Поне беше спряло да вали, но студа си бе все същия.Няколко рибарски лодки седяха издърпани на брега , някой от които бяха пълни с вода от дъжда. Самата река разбира се беше пълноводна след толкова много дъжд дето се изсипа последните 3-4 седмици. Много бързо се наседяхме, а и започваше отново да ръси… На входа на с.Байкал имаше кафява табела, която сочеше към другото село. Това много ме озадачи понеже предните дни търсих някакви забележителности в района и нищо не ми излезе. Даже малко бях учудена, че има такъв район в България с нищо впечатляващо наоколо. Спряхме на табелата за да проверя за какво става въпрос. Излезе информация за римски град построен върху тракийско селище със статут колония-град след славната победа на император Марк Улпий Траян над даките през 106г. Градът прибавя към името си Улпия в знак на уважение към бащата на императора, Улпиус. По малкото снимки се видя , че има някакви камъни, релефи и остатъчни постройки. С малко повече късмет можеше да е отворено пък ако видим и някой фриз ще сме перфектни. А пък и така и така сме там щеше да е грехота да не пробваме да се доберем.
Паркирахме колата на нещо като паркинг. Малко озадачено се огледахме , понеже около нас имаше само поляни с трева. Някъде там в далечината видяхме ниска телена ограда с малка отворена портичка. Загледахме се и някъде по на вътре се виждаше голяма бяла табела. Аха! На там сме!Добре, по сандали съм, по къси гащи, а тревата е мокра и е кално. Надявам се само кърлежи и змии да няма.
Преминахме през отворената порта, от ляво имаше останки от сгради, до някъде реставрирани , но обвити в бурени. Табелата , която видяхме от далече беше толкова избледняла , че въобще не можеше да се чете. Имаше само някакви цветни нюанси останали тук там. Малко след нея имаше и един камък с надпис който не разбирахме. До тук малко разочароващо, но решихме да продължим с борбата с тревата. Тук там имаше нещо като окосено, но не съм сигурна. Беше съвсем малко и само на основната „пътека”. Очертаха се още сгради, но вече без реставрации. Качихме се на един по висок камък, тогава забелязахме, че мястото всъщност е огромно и продължава много на вътре. В далечината се виждаха две алуминиеви бараки. Решихме да идем поне до там и после да си ходим. След още някой друг метър забелязахме първите фризове, много добре запазени , красиви и детайлни. Виждаха се останки от много колони ама наистина много. Нещо като улица се очертаваше и от двете страни с огромни колони. С всяка крачка фризовете ставаха все повече и повече и все по красиви. Чувствахме се като изследователи които са намерили съкровище. С продължение на времето осъзнавахме грандиозността на разкопките.
Въпросните бараки, които бяхме видели се оказаха запечатани. Загриза ни любопитството , но нямаше какво да направим. Направих опит да светя с телефона в пролуките , но без ефект. Малко гузно ни стана , че стъпваме по разкопките ,но на места нямаше как. Бяха толкова много и едни върху други , че за да преминем нататък или да направим снимки , трябваше да се катерим отгоре им. На няколко пъти се подхлъзнах, ударих си едното коляно, стъпках поне дузина охлюви и огромна кожа на змия. Бях кална до глезените , но определено всеки дискомфорт си заслужаваше.
Мисля , че поне един час загубихме в снимки и обиколки, а имаше още нататък… Щом стигнахме до там да ни се обадят, че ни чакат , значи наистина се бяхме поомотали доста. Въобще не бяхме разбрали кога времето мина… С малко тъга се обърнахме и си тръгнахме. Тъга, защото не можахме да разгледаме всичко. Тъга от самото място – това е нашата история, а ние сме толкова небрежни към нея. Това огромно място, пропито с история , някога богат римски град , днес тъне в разруха и забвение. Колко хубаво би било да се почисти реставрира до някъде, да се пресъздаде усещането, че се разхождаш през времето няколко века назад. Да има човек , който да те разхожда из улиците и да ти разказва малко история и повечко легенди. И една хубава реклама, за да може хората да чуят и да разберат за това място. Ах, колко хубаво звучи , но явно на никой не му пука за това място , а на тези дето им пука системата ги смазва жестоко. Та както и да е , отплеснах се в мечти…
Прибрахме се в Крушовене, наснимах розите на около в градината и по съседските огради. Наядох се с черница – не бях яла от дете . Един млад джентълмен даже ми предложи да се качи на дървото да ми набере. Все пак ставаше след седмица на цели 7 години! Бабата от съседския двор ми позволи да си набера букет от розите й. Като цяло пълен релакс с много добри хора наоколо.
Тръгнахме за Габрово към 15:00 часа, беше станало горещо и задушно. Жаркото слънце се беше опулило безмилостно, направо вече човек да се чуди как да се облича, с пуловер или потник – труден избор! С оглед на все по хубавото време взехме решение да минем през Крушунските водопади. Защо пък не!? През целия път времето се задържа топло и слънчево. Но на десетина километра от с.Крушуна започна небето да се задънва отново и ни заваля пороен дъжд. Паркирахме пред входа и останахме да чакаме в колата да спре. За съжаление това се проточи много, цял час откарахме така. Започна да се стъмнява но и дъжда вече съвсем леко пръскаше. Сега беше момента , защото помотахме ли се още малко отпада , водопад в тъмното не е добра идея. Пошляпахме във вода и кал но се добрахме до водопад „Синия вир” и големия водопад. Пълноводни, красиви и обвити в зеленина. Нямаше никой на около, което ни устройваше перфектно. Можехме да направим колкото си искаме снимки , нямаше на кой да се пречкаме и на нас да ни пречат. За съжаление беше невъзможно да се качим до горния водопад. Беше твърде хлъзгаво, а вече застрашително притъмняваше. А и не беше нужно на всяка цена. Вече не веднъж бяхме идвали и обикаляли района подробно. Дори си спомням някога пътеката беше много по-голяма и имаше много вирчета и водопади , но за съжаление едно свлачище отне два човешки живота и заличи голяма част от Крушунските водопади…Беше красиво и доста по диво място от сега. Честно казано тогава ми харесваше много повече , но и сега района си остава привлекателен и определено си остава любимо място , което ще посещавам отново и отново.
Почти по тъмно се върнахме в колата. Кални, поизмръзнали но доволни от постигнатата цел въпреки условията, вече доволни можехме да си се приберем в наше Габрово.